Играта

де ла Моте Андерш

— Жени с було, атентатори самоубийци, holy war, няма много за харесване.

Манге въздъхна тежко.

— Повечето от тези неща нямат много общо с религията, ако погледнеш под повърхността… Фанатици има навсякъде, но на запад се плашим много повече от брадати типове, които горят знамена в Дамаск, отколкото от гладко обръснати елфи с прическа паница, които взривяват клиники за аборт в Детройт.

— Значи казваш, че приказките за джихад се дължат на лоша преса…?

— Нещо такова всъщност — засмя се Манге и, изглежда, вече почти се бе върнал към обичайното си аз.

— Точно както Библията, в 90% от Корана става дума за това

да живееш праведен живот, да наблягаш на любов и милосърдие и да бъдеш добър с ближните си. Останалите десет процента е възможно да са били важни за племенното оцеляване в пустинята преди страшно много време, но в днешно време, естествено, са безсмислени. За съжаление не всички схващат, че живеем в двайсет и първи век, или по различни причини избират да не го правят. Но това далеч не е уникално за исляма. В Западния свят сме много добри в това да изместваме фокуса. Виж само войната срещу тероризма…

Той поклати глава разочаровано.

— Страхът е силен инструмент на властта, братко, при това много силен. Ако свириш правилната мелодия, хората си стоят на мястото, съсредоточават се върху идиотщини и не се тормозят за наистина важните неща като свобода на мнението и словото или други основополагащи човешки права. Работи двустранно.

— Значи голяма част от недоверието е един вид взаимен властови лост? Големият брат във всички страни печели от това да се плашим едни друга?

— Именно, братко, право в десетката! — Манге удари с юмрук по волана.

HP сви рамене. Кой знае дали Мангстъра нямаше известно право.

— … а името? За Ал-Хасан разбирам, нали баща ти се казваше Хасе, но защо точно Фарук?

— Ами, Магнус, както сигурно знаеш, означава „Великия“, а някак си не върви да се подписвам така…

HP не можа да не се разсмее.

Манге беше дребен и крехък, с очила с дебели рамки и линия на косата, която вече беше изминала половината път до Северния полюс. Едва ли имаше нещо величествено в него чисто физически.

— Никога не съм се чувствал като Магнус, а Манге звучи толкова осемдесетарско. Беше логично да си сменя името заедно с религията. Фарук е този, който може да различава правилно от неправилно. Някой, който помага на другите да намерят верния път. Религията ми помогна да си изясня много неща и се надявам да мога да направя същото за някои от ближните си.

— Значи затова не се отказваш? Дори с безнадежден случай като мен? Ти си духовният ми водач, my spiritual guide?

— Нещо такова, братко, нещо такова — усмихна се Манге и пусна радиото.

All parameters back to normal, помисли си HP доволно и се отпусна в седалката, но не можеше да се въздържи от време на време да хвърля скришен поглед към страничното огледало.

* * *

Ребека стоеше пред вратата на анонимна зала за заседания в сградата на Парламента, държейки чаша кафе в ръка. В действителност беше твърде рано да се върне на служба, но тя настоя и никой не възрази, дори Андерберг. Освен това Охраната беше затънала в работа покрай председателството на ЕС и всички мъже и жени, годни за служба, бяха добре дошли. Всички резервни подкрепления бяха свикани, което означаваше подсилване с още двайсет и пет души, които в миналото бяха работили за Службата. И въпреки това беше трудно да се напасне всичко.

Обектът, когото Ребека охраняваше, се намираше в залата за заседания и според разписанието щеше да бъде така още два часа. Викстрьом, с когото

делеше задачата, току-що беше изтичал до столовата за бърз обяд и след половин час, когато щеше да се върне, тя щеше да направи същото.

Работата на охранителя се състоеше предимно от точно такива ситуации, тя бързо го беше осъзнала. Чакане, още чакане, после кратко прехвърляне на ново място, където чакането започваше отначало. Нямаше друг начин да прекараш времето, освен да правиш кратки разходи по коридора или да разменяш по няколко думи с колегите. Джобни книги и mp3-плейъри, каквито другите хора използваха за да облекчат еднообразието, бяха, разбира се, забранени в нейната работа. Деветдесет и пет процента от времето беше чиста рутина, смесена с монотонност. Трудното беше да останеш нащрек и в готовност за останалите пет процента, които не протичаха по шаблон и от които тя вече беше преживяла повече, отколкото и се полагаха.

Оставаха и още четири години от командировката в СЕПО и тя вече бе станала свидетел на повече екшън, отколкото множеството охранители виждаха през цялата си кариера.

Но въпреки случилото се, тя продължаваше да харесва работата, това да бъде защитник, който държи ситуацията под контрол. Педантично планиране, проверка на всички маршрути и пътища за евакуация, преглеждане на всички възможни сценарии, заедно с колегите в групата. Ако се случи X, аз правя Y, а ти Z.

В основата си плановете за всяка мисия бяха подобни, независимо кой беше охраняваният човек. Просто се добавяха още хора и оборудване в случаите, когато оценката на опасността беше по-висока. Освен това трябваше да планираш собствените си основни нужди като ходене до тоалетна, кафе и хранене. Разписанието и срещите на обектите се променяха постоянно и внезапно обядът и вечерята можеха да се окажат с по-нисък приоритет. Един по-възрастен колега я беше научил винаги да си носи протеинови барове и тя неведнъж бе била благодарна за съвета, когато кръвната и захар бе удряла дъното.

Охранителите бяха важни за демокрацията, особено през последните години, когато атаките срещу политици ставаха все по-обичайни. Всички охранявани, на които тя бе попадала досега, бяха приятни хора, почти благодарни за услугите им и бяха следвали внимателно всички инструкции. Но от друга страна, все още не бе имала „честта“ да работи с кралската група…

Случилото се в Кунгсан, между другото, беше пълно безумие…

След първоначалните дни на истерия, медиите се бяха успокоили и вече бе минало известно време от последния път, когато тя прочете статия, която с абсолютна сигурност заявяваше кой стои зад нападението.

Тъй като атаката беше насочена към държавния глава, разследването се водеше от СЕПО, но ако се съдеше по коментарите на Вахтола и Рунеберг, те нямаха никакви горещи следи. „Самотен извършител на мотопед, отправил се в посока към «Биргер Ярлсгатан»“, пишеше в първите меморандуми, които бяха раздадени, и тя предполагаше, че това изречение до голяма степен обобщава цялото разследване.

Негово Кралско Величество, говореше се, бил бесен от случилото се и думите, които отправил към охранителите си, не били особено приятелски. Явно не са били достатъчно близо, за да го предпазят, което беше доста иронично, защото величеството обикновено искаше колегите да стоят възможно най-далеч от кралската му персона. Най-добре, ако бяха напълно невидими или поне извън полезрението му, но сега друго приказваше…