Играта
Шрифт:
HP кимна, докато гасеше цигарата в подметката си.
Това звучеше направо като Мисията невъзможна.
Но какво пък, не беше пътувал чак до тук, за да се върне с празни ръце. Твърде много информация беше по-добре от твърде малко.
— Можеш ли да поясниш какво трябва да направя? — каза той и изстреля фаса към най-близкия смърч.
Ерман се засмя.
— Разбира се, 007, няма проблем!
Той се обърна кръгом и влезе обратно в къщата.
HP запали още една цигара. Цялата тази история беше като проклет блокбъстър. Отдели няколко минути в размисли на кой филм приличаше
„Фиердхундра Еърлайнс, следобеден полет“, засмя се той на себе си.
Ерман се върна на верандата със сгънато листче в ръката.
— Тук има всичко, което ти трябва: адресът на фермата и няколко стари потребителски имена, които може би ще проработят. Написах и интернет страницата на банката, в случай, че някога стигнеш дотам. Остава само да измислиш как да се промъкнеш вътре, но с това, за съжаление, не мога да ти помогна.
HP хвана листчето, но Ерман не го пусна.
— Обещай ми нещо, HP.
— Какво?
— Видя как живея, какво е направила Играта с мен — втренченият му поглед отново накара HP да настръхне. — Обещай ми, че ще използваш тази информация, за да им смачкаш шибаните топки, обещай!
Цветът на лицето му отново бе започнал да потъмнява.
— Разбира се, приятел, няма проблеми, спокойно — смотолеви HP притеснено и дръпна листчето.
Беше получил каквото му трябваше и ставаше крайно време да си маха оттук.
Адресът беше единственото, от което всъщност имаше някаква полза, останалото на практика беше безсмислено. Независимо какво беше обещал на горското същество, едва ли щеше да влезе с взлом във фермата, единственото, което му трябваше, беше връзка с Водача и най-накрая я беше получил. Пощенски адрес при това. Трябваше просто да отиде до там и да позвъни, ако все още имаше желание за това след всичко, което чу току-що.
Бръмченето над тях се завърна и Ерман се стресна. Огледа се неспокойно между смърчовете, за да опита да види самолета.
— Спокойно, Ерман, просто малката авиокомпания на Фиердхундра прави обиколката си за деня — ухили се HP нервно. — Нищо толкова страшно.
— К’во каза! — Ерман се обърна към него и HP откри, че налудничавият поглед е направил грандиозно завръщане.
— Ами казах, че това е просто самолет, който рекламира скапан селски събор във Фиердхундра следващата седмица. Няма защо да се притесняваш.
Умишлено говореше бавно, точно както Ерман бе говорил на самия него преди половин час, но сам чуваше колко сплашено звучи.
— Виждал ли си самолета по-рано?
Ерман беше пребледнял.
— Д-да, мина покрай мен тъкмо преди да ме вземеш със селската си лимузина, успокой се, мамка му!
Ерман, изглежда, не го чуваше. Няколко секунди не каза абсолютно нищо.
— Махай се! — процеди накрая между стиснатите си устни.
— А? — HP нищо не разбираше.
— Махай се, изчезвай, върви по дяволите, тъп ли си!
Ерман размаха ръце и направи няколко крачки към HP.
Той отстъпи инстинктивно и вдигна ръце пред себе си.
— Окей, окей, само се успокой, тръгвам, тръгвам! Исусе, очевидно
— Това е просто скапан самолет, Ерман, няма нужда да се палиш толкова!
Дотук с брилянтния план.
Нила все още я мразеше, това поне го беше разбрала. Всъщност нямаше нищо странно, все пак нейният обожествяван брат бе паднал през балконския парапет.
Нила и Даг винаги бяха били близки и тя така и не прие заключението на разследването, че всичко е било донякъде злополука. От фирмата, която хазяинът бе наел за реставриране на фасадата, бяха работили немарливо, когато са възстановявали балконите, и няколко от болтовете на парапета липсваха.
„Злощастно стечение на обстоятелствата“, както гласеше присъдата.
За Хенке това означаваше десет месеца за убийство по непредпазливост, вместо за непредумишлено [100] . Ако парапетът беше правилно монтиран и всички болтове си бяха на мястото, Даг вероятно щеше да се отърве.
100
Според степените убийство, които шведското законодателство различава, непредумишленото убийство е по-леко от предумишленото, но по-тежко от това по непредпазливост. — Б.пр.
Но беше трудно да се установи със сигурност. Ударът беше тежък, може би дори достатъчно тежък, за да се прекатури над парапета? Във всеки случай този вариант не можеше да се изключи напълно или поне така смяташе съдът.
Но самата тя силно се съмняваше в това заключение. Даг беше едър и тежък, поне деветдесет килограма мускули и имаше добър баланс. Ако парапетът не беше поддал, той нямаше да падне и животът им щеше да изглежда коренно различно. Хенке нямаше да бъде задържан, а тя нямаше да бъде избавена. Неговото затваряне и нейната свобода — едното беше предпоставка за другото.
Проблемът беше само, че не трябваше да бъде така. Това искаше да разкаже на Нила. Какво всъщност се случи онази вечер. И защо…
— Просто самолет? Просто самолет?!!! — малки пръски слюнка заседнаха в жълтеникавата брада около устата на Ерман. — Ти нищо не разбираш, глупак такъв! Те имат уши навсякъде, абсолютно на-шибано-всякъде. Не схвана ли това, което ти казах за Мравките? С кого разговаря на идване, с шофьора на автобуса, с някоя учтива лелка във влака? Спомена ли на някой приятел по телефона къде отиваш или си бил достатъчно тъп да запишеш описанието в компютъра?
Гласът му отново премина във фалцет.
— Нищо такова, заклевам се…
HP отстъпи бавно към следите от гуми, които водеха обратно към цивилизацията. Това си беше адски плашещо. Трябваше да се разкара далеч от тоя психар и то на мига. Кой знае какво би могло да стане иначе. В гората никой не може да чуе, че викаш.
Ерман направи още две крачки напред, сви юмруци, а после от единия щръкна обвинителен показалец.
— „Гугъл“! — изплю той. — Проверил си адреса в „Гугъл мапс“, признай си!