Изпепелена
Шрифт:
– Мисля, че въпросът е по-скоро ти какво мислиш да правиш каза най-после Стиви Рей.
– Какво искаш да направя?
Репхайм, не можеш да отговаряш на въпроса ми с въпрос.
– Ти го направи.
– Репхайм, стига. Кажи ми какво мислиш да правиш с... с нас?
Тя се загледа в променените му очи и й се прииска да можеше по-лесно да ги разгадае. Отне му толкова време да
й отговори, че тя вече не очакваше отговор и отчаянието беше започнало да я измъчва. Трябваше да се върне в Дома на нощта.
– Бих останал с теб.
Стиви Рей не успя да осмисли веднага тези толкова ис-крени думи. Просто го погледна въпросително, неспособна да схване добре това, което току-що чу. Постепенно го проумя и изпита неочакван прилив на щастие.
– Ще си имаме големи проблеми - каза тя. Но аз също искам да останеш с мен.
– Те ще се опитат да ме убият. Трябва да го имаш предвид.
– Няма да им позволя!
Стиви Рей хвана ръката му. Бавно, много бавно, пръстите им се преплетоха и той леко я придърпа към себе си.
Няма да им позволя - повтори тя.
Не го погледна. Просто държеше ръката му и се наслаждаваше на краткия им момент заедно. Опита се да не мисли прекалено много. Да не разпитва. Просто гледаше в спокойната, тъмна вода на фонтана, в която се отразяваше луната. Аз съм момиче, което по някакъв начин е успяло да се обвърже с човечността в един звяр. А на глас каза само: Привързана съм към теб, Репхайм.
– И аз към теб, Стиви Рей - каза той без колебание.
Като каза това, водата трепна и се появиха вълнички, сякаш самата Никс раздвижи повърхността с дъха си. Изведнъж отраженията им се промениха. Във водата се виждаше как Стиви Рей държи за ръка висок, мускулест индианец. Той имаше дълга, гъста коса, черна като гарвановите пера, и сплетена на плитка. Беше гол до кръста и невероятно го-тин.
Стиви Рей притаи дъх, притеснена, че ако мръдне, отражението може да се промени. Но не успя да се въздържи да се усмихне и да възкликне:
– Ау, колко си красив.
Момчето в отражението примига няколко пъти, сякаш не е сигурен дали вижда ясно, а после каза с гласа на Репхайм:
– Да, но нямам криле.
Сърцето на Стиви Рей се разхлопа от вълнение. Искаше й се да каже нещо проницателно, умно или поне малко романтично. Но не намери точните думи.
– Така е, но си висок и имаш такива готини пера в косата.
Момчето в отражението вдигна ръка и опипа косата си:
– Те са нищо в сравнение с крилете.
– Е, така е, но пък ще ти е по-лесно да обличаш дрехи.
Той се засмя и учудено докосна лицето си.
– Нежно е — каза той. — Човешкото лице е толкова нежно.
– Да, така се — отвърна Стиви Рей, напълно поразена от това, което виждаше в отражението.
Много бавно Репхайм посегна от своето към нейното лице. Ръката му докосна кожата й нежно и внимателно. Прокара пръсти по бузите й и после докосна устните. Тя не успя да въздържи кикота си:
– Просто не
Отражението на Репхайм също се засмя:
– Ти си красива - едва прошепна той,
– Така ли мислиш? Наистина?
– възкликна тя и сърцето й щеше да изхвръкне.
– Наистина. Дори не мога да ти опиша колко. Не мога да ти кажа как се чувствам в действителност.
– Сега можеш.
– Така е. За пръв път усещам...
Репхайм не успя да довърши мисълта си. Отражението на момчето във водата изчезна. На негово място от спокойната вода се надигна Мрак и оформи постепенно гарванови криле, а после и човешка фигура.
Татко!
Не се налагаше да казва нищо друго. Стиви Рей осъзна какво се е случило. Издърпа ръката си от неговата. Той я задържа само за част от секундата и бързо я пусна. Закри с крило фонтана, така че да не вижда какво има в отражението, и я погледна:
– Завърнал се е в тялото си. Усещам го.
Стиви Рей не смееше да каже нищо, само кимна:
Не е тук, далеч е. Сигурно в Италия.
Репхайм говореше бързо. Стиви Рей отстъпи крачка назад. без да може да продума.
– Усещам го някак различен. Нещо се е променило.
– Изведнъж той сякаш прочете мислите й и погледите им се срещнаха.
– Стиви Рей, какво ще правим?
Тя ахна. Усети как силата на елемента й се завихри около нея и я изпълни с чувство за радостно завръщане у дома. Студеният пейзаж на Тулса потрепна и изведнъж тя бе обградена от поразителни дървета, зеленина и плътен мек мъх. Картината се фокусира и Стиви Рей видя Зоуи и Старк, които се смееха прегърнати.
– Зоуи!
– извика тя и картината изчезна, като остави само радостта, че най-добрата й приятелка отново е жива. С усмивка тя се хвърли на врата на Репхайм.
– Зоуи е жива!
Той я притисна към себе си, но само за част от секундата, а после и двамата си спомниха истината и едновременно отстъпиха назад.
Баща ми се завърна.
– Както и Зоуи.
Това означава, че не можем да бъдем заедно - каза той.
Стиви Рей се почувства зле.
– Не, Репхайм. Означава това само ако така го чувстваш.
– Погледни ме!
– извика той.
– Аз не съм момчето от отражението. Аз съм звяр. Не ти подхождам.
Не това казва сърцето ти!
– изкрещя тя в отговор.
Раменете му се отпуснаха и той отмести поглед:
– Да, Стиви Рей, но сърцето ми никога не е било от значение.
Тя пристъпи към него и погледите им се срещнаха. С ужасно отчаяние тя забеляза, че очите му отново блестят в червено.
– Е, когато решиш, че сърцето ти е от значение за теб поне толкова, колкото за мен, ела да ме намериш. Няма да е трудно. Просто го последвай.
Без колебание тя го прегърна силно. Не обърна внимание, че той не отвърна на прегръдката й. Вместо това му прошепна:
– Ще ми липсваш.
А после си тръгна.
Когато слизаше по „Гилгрийз Роуд“, вятърът й донесе шепота на Репхайм: