Кинг и Максуел

Балдачи Дейвид

Тя се втурна по пътеката, като за всеки случай извади пистолета си. Винаги се чувстваше по-добре с верния зиг в ръка. Удвои усилията си въпреки болката и умората. Разстоянието между двамата значително се скъси. Поредната ослепителна светкавица отклони вниманието само за миг, но това се оказа почти фатално, защото едно от дърветата край пътеката, блъскано от ураганния вятър, започна да пада точно когато минаваше под него. Това я принуди да изцеди последните сили от тялото си. Профуча под бързо накланящата се корона от дебели клони в

последния възможен момент. Дървото рухна на три-четири метра зад нея, а клоните му я изпуснаха за няколко сантиметри. Всеки един от тях можеше да пръсне черепа.

Но това му се вика отърваване на косъм, рече си тя.

Момчето пред нея се подхлъзна и падна, ала бързо се изправи и отново се понесе напред. Но разстоянието помежду им намаля още повече.

Мишел стисна зъби и призова на помощ последните резерви на организма си, въпреки че изобщо не беше сигурна дали ги притежава. В резултат тялото се изстреля напред като снаряд, а протегнатите ръце успяха да се вкопчат в единия крак на момчето. То се просна по очи, а тя се извъртя странично и моментално скочи на крака. Дишаше тежко. Наведе се напред, като продължи да държи на мушка тийнейджъра, защото пистолетът все още беше в ръката му. После Мишел си отдъхна, защото един бърз поглед беше достатъчен да разбере, че това оръжие едва ли някога ще гръмне.

Момчето се претърколи, седна в калта и прегърна коленете си с две ръце.

– Коя си ти, по дяволите? Защо ме преследваш?

– А ти защо бягаш в тази буря, и то с пистолет в ръка? – контрира Мишел.

Момчето изглеждаше най-много на петнайсет. Мократа кестенява коса беше залепнала по лицето му, обсипано с лунички.

– Остави ме на мира! – изкрещя то, после започна да се надига.

Мишел се изправи. Делеше ги една крачка. Със своите метър и седемдесет и седем тя беше с десетина сантиметра по-висока от него. Но дългите му крака с големи стъпала подсказваха, че съвсем скоро ще я настигне и надмине по ръст.

– Как се казваш? – попита тя.

– Остави ме на мира! – повтори момчето и заотстъпва назад.

– Опитвам се да ти помогна. Партньорът ми за малко не те сгази на пътя.

– Партньорът ти?

Мишел реши, че в момента една малка лъжа ще свърши по-добра работа.

– Аз съм ченге.

– Ченге ли? – подозрително я изгледа момчето. – Покажи си документите.

Тя бръкна във вътрешния джоб на якето си и измъкна картата на частен детектив. Размаха я във въздуха, надявайки се, че в мрака изглежда като полицейски бадж.

– А сега ми обясни какво става. Може би ще мога да ти помогна.

То наведе глава. Слабичките му гърди напрегнато се повдигаха и отпускаха.

– Никой не може да ми помогне.

– Това е сериозно изявление – каза тя. – Нещата не могат да бъдат чак толкова зле.

– Виж какво – започна с потрепващи устни момчето. – Аз… Аз трябва да се прибера у дома.

– От там ли избяга?

Момчето кимна.

– А откъде

взе този пистолет?

– Той е на татко.

Мишел отметна мокрия кичур от челото си.

– Ще те откараме. Само кажи къде.

– Не, ще се прибера пеша.

– Неразумно е в такава буря. Може да те блъсне кола или да те смачка падащо дърво. Две неща, които за малко не се случиха. Как се казваш?

Момчето не отговори.

– Аз съм Мишел – рече тя. – Мишел Максуел.

– Наистина ли си ченге?

– Бях. А след това и агент на Сикрет Сървис.

– Вярно ли?

Сега вече звучеше като истински тийнейджър. Едно изпълнено със страхопочитание хлапе.

– Аха – небрежно кимна тя. – В момента съм частен детектив, но понякога изпълнявам и функциите на ченге. И тъй, ще ми кажеш ли името си?

– Тайлър. Тайлър Уинго.

– Окей, Тайлър Уинго. Това е добро начало. А сега да се върнем при колата ми и...

Не успя да завърши изречението, тъй като Шон изскочи зад гърба на момчето, сграбчи го през кръста и ловко изби пистолета от ръката му.

Тайлър се отскубна и понечи да побегне, но пръстите на Шон навреме склещиха китката му. Беше метър и осемдесет и три и над деветдесет килограма, така че за него не беше проблем да удържи момчето.

– Пусни ме! – изпищя Тайлър.

– Всичко е наред, Шон – обади се Мишел. – Пусни го.

Шон неохотно разхлаби хватката си и се наведе да вдигне пистолета.

– Какво е това, по дяволите? – учудено попита той.

– Германски маузер – намръщено отвърна Тайлър.

– Но без спусък – уточни Мишел. – Видях това още на светлината на фаровете. Мисля, че е доста трудно да го използваш като оръжие, освен ако не замериш някого с него.

– Точно така – кимна Шон.

– Тайлър тъкмо се готвеше да ми обясни къде живее, за да можем да го закараме – добави тя.

– Тайлър? – вдигна вежди Шон.

– Тайлър Уинго – намусено каза момчето. – Внимавай да не повредиш пистолета на татко, защото е колекционерска рядкост.

– Това означава, че е глупаво да тичаш с него под дъжда – отвърна Шон и пъхна маузера под колана си.

– Ще ме закарате ли вкъщи? – попита Тайлър и погледна Мишел.

– Да – кимна тя. – А по пътя ще ни разправиш какво се е случило.

– Вече ти казах, че нищо не може да се направи.

– Прав си. Ако мълчиш, наистина не можем да ти помогнем.

– Няма ли да влезем в джипа? – обади се Шон. – Ако продължаваме да стоим тук, ще хванем пневмония. – Замълча заради поредната гръмотевица, после добави: – Освен ако не ни удари мълния...

Насочиха се към лендкрузъра, паркиран на банкета. В товарния отсек имаше няколко одеяла. Мишел взе три от тях и подаде едното на Тайлър.

– Благодаря – промърмори момчето и седна отзад заедно с Мишел.

– Накъде? – попита Шон.

Тайлър му обясни.

– Не познавам района – каза Шон. – В коя посока да карам?