Кинг и Максуел
Шрифт:
– За да се измъкнете навреме от зоната на взривната вълна, ще трябва да тичате по-бързо и от Юсейн Болт – предупреди ги шофьорът и вдигна кутията над главата си. – Ще разполагате с цяла вечност да мислите за греховете си.
– Искаме само товара – каза Саймънс. – Предаваш ни го и си свободен.
– Не виждам как ще стане – поклати глава шофьорът.
Саймънс нервно погледна кутийката в ръката му.
– Отсреща са паркирани два пикапа – махна към далечния край на двора той. – Заредени
Шофьорът извъртя очи към пикалите. Единият беше черен, а другият – зелен.
– И къде ще отида с него? – попита той.
– По-далече от тази дяволска дупка, предполагам – каза Саймънс.
– Имам задача, която възнамерявам да изпълня.
– Задачата е променена.
– Защо ли не приключим с това още сега? – нетърпеливо промърмори шофьорът и пръстът му започна да освобождава бутона.
– Чакай! – вдигна ръка Саймънс. – Чакай!
– Чакам.
– Избери си един пикап и се махай, по дяволите. Едва ли си струва да умреш за този товар, нали?
– Може и да си струва.
– Имаш семейство в Щатите.
– Откъде знаеш?
– Просто знам. И вярвам, че искаш да се върнеш при него.
– А как ще обясня загубата на товара?
– Няма да се наложи, повярвай ми – отвърна Саймънс.
– Там е работата, че не мога – каза шофьорът.
– В такъв случай всички ще умрем. Толкова е просто.
Шофьорът отново огледа паркираните автомобили. Не вярваше на нито една дума от това, което чуваше. Същевременно адски много искаше да оцелее, дори и само за да оправи нещата на по-късен етап.
– Сам виждаш, че не сме талибани – подхвърли Саймънс. – Аз съм от Небраска, по дяволите! Документите ми са абсолютно редовни. Ти правилно отбеляза, че играем в един отбор. Иначе защо ще съм тук?
– Значи искаш да се оттегля мирно и кротко, така ли? – попита най-сетне шофьорът.
– Това е офертата ми – кимна Саймънс.
– И как предлагаш да стане това?
– Преди всичко не отпускай бутона.
– Само ако и вие не докосвате спусъците – рече шофьорът и предпазливо пое към пикалите.
Мъжете се отдръпнаха да му направят път.
– Ще взема зеления – внезапно обяви той, без да изпуска от очи лидера на групата, който неволно потрепна.
Това беше добре. Беше взел правилното решение. Явно черният пикап беше миниран.
Стигна до зеления и надникна през страничното стъкло. Ключовете бяха на мястото си, а на таблото наистина беше монтиран джипиес.
– Какъв е обхватът на детонатора? – подвикна след него Саймънс.
– Тази информация ще запазя за себе си – отвърна шофьорът и хвърли раницата си на пътническата седалка.
После седна зад волана
– Как да сме сигурни, че няма да ни взривиш от разстояние? – подвикна Саймънс.
– Въпрос на обхват – отвърна шофьорът.
– Който не казваш какъв е.
– Значи просто трябва да ми се довериш, Небраска. Точно както и аз трябва да ти се доверя, че този автомобил не е миниран и няма да се взриви на стотина-двеста метра от тук. Всъщност може би сте минирали другия...
Той натисна газта и пикапът се стрелна напред към отворената порта на каменната сграда. Очакваше да стрелят по него, но това не се случи. Май наистина бяха повярвали, че отпускането на червения бутон ще доведе до тяхното унищожение.
Погледна черната кутия едва когато се отдалечи на достатъчно разстояние. Ако мъжете действително бяха от ЦРУ, предстояха да се случат още много неща. Но в момента това изобщо не го интересуваше, въпреки че държеше по-късно да разгадае загадката. За тази цел обаче трябваше да остане жив.
Изключи захранването и хвърли кутията на съседната седалка.
Сега вече наистина трябваше да изчезне. Надяваше се да е възможно. Повечето хора идваха в тази част на света просто да убиват или да бъдат убити.
3.
Противно на обичайната им практика Шон Кинг шофираше, а Мишел Максуел седеше до него. Обикновено караше тя, и то така, сякаш участваше в "Дейтона 500", а Шон просто се държеше здраво и се молеше да оцелее.
Тази вечер имаше основателни причини да поеме волана. Вършеше го вече двайсет и един дни, защото Мишел все още не беше във форма. Тя се възстановяваше, но не толкова бързо, колкото се искаше.
– Как си? – погледна я той.
– Въоръжена съм – каза Мишел. – Предупреждавам те, че ако още веднъж ми зададеш този въпрос, наистина ще те гръмна!
– Просто съм загрижен за теб – отвърна той.
– Знам, Шон. И го оценявам. Но минаха три седмици, откакто ме изписаха, и вече съм напълно здрава.
– Раните ти бяха сериозни, Мишел – каза той. – Отърва се на косъм, изгуби много кръв. Повярвай ми, защото бях там и знам за какво говоря. Три седмици след излизане от болницата изобщо не са достатъчни.
Мишел докосна гърба си ниско долу, а след това и горната част на бедрото си. Белезите, които бяха там, щяха да останат завинаги. Спомените за начина, по който се беше сдобила с тях, бяха живи в съзнанието . Още от първия удар с нож в гърба, нанесен от човек, когото смяташе за съюзник.