Кинг и Максуел
Шрифт:
– И той ли има връзка с този случай? – попита с треперещ глас Карлтън.
– Очевидно има, след като ние бяхме там и без малко не загинахме – каза Шон и реши да изостави официалния тон. – Това, което трябва да имаш предвид, Джордж, е, че някой участник в тази работа ти подава информация поради все още неясни причини. Друго обаче е съвсем ясно – тези хора имат навика да разчистват след себе си. – Закова поглед в лицето му и добави: – Разбираш ли какво имам предвид?
– Че ще разчистят и мен?! Но аз съм само блогър! Не знам нищо, което
– Въпросният източник ти изпраща имейли, Джордж. А това оставя следи, които започват от теб и свършват до него.
– Но аз съм сигурен, че той прави всичко възможно да не оставя следи!
– Това няма значение. Той не иска да рискува. Когато вече няма да има полза от теб, положително ще дойде да те ликвидира. След това ще струпа на едно място компютъра, телефона, таблета и онзи сървър под бюрото и ще им драсне кибрита. Просто за всеки случай. Ще изгори цялата къща, включително и окървавените ти останки. – Шон замълча за момент, извърна се към Мишел и попита: – Как мислиш? Нали и ти би постъпила така, ако си на мястото на информатора? Никакви следи!
– Абсолютно – кимна тя. – Но преди да го изгоря, ще го насека на парчета и ще го залея с киселина. По този начин ще е много трудно да бъде идентифициран.
Карлтън сякаш всеки момент щеше да повърне.
– Опитвате се да ме уплашите – успя да промърмори той.
– Няма нужда да се опитваме – каза Шон. – Ти трябва да си уплашен, аз също. Преди време служех в Сикрет Сървис и малко неща на този свят могат да ме стреснат. Но това е едно от тях.
– Трябва да си помислиш, Джордж – добави Мишел. – Хубаво да си помислиш. Всички, които имат отношение към тази афера, мрат като мухи. Ние знаем как да се пазим, но въпреки това без малко не ни убиха. И то цели три пъти. – Тя се взря в дребничката му фигура и поклати глава. – Но ти едва ли ще имаш някакъв шанс...
– Какво да направя? – проплака Карлтън.
– Прехвърли всички имейли на външна памет и ми ги дай – отсече Шон. – После си събери багажа и си резервирай билет за някое място далече от тук, където ще останеш най-малко месец. През това време ще следиш медиите, а още по-добре – блоговете, за да си в течение на това, което се случва тук. Ако след трийсет дни ние сме все още живи, можеш да се завърнеш. Тогава вече ще бъде безопасно.
– Будалкаш ме!
Шон погледна Мишел, после отново насочи вниманието си към него.
– Останеш ли тук, ще умреш – хладно рече Мишел.
Карлтън не отговори.
– Да тръгваме, Мишел – надигна се няколко секунди по-късно Шон. – Тук само си губим времето.
– Можеш да заведеш коня до водата, но не можеш да го накараш да пие – въздъхна Мишел и се изправи. – Съжалявам, Джордж. Не знам какво да ти кажа. Направи си застраховка живот и уведоми близките си да чакат пари. Не забравяй и застраховката на къщата, защото, когато дойдат и я изгорят заедно с теб...
След тези думи двамата се насочиха към вратата.
– Къде да отида?! –
– А къде искаш да отидеш? – обърна се да го погледне Шон.
Човекът се замисли за момент.
– Винаги съм мечтал да разгледам Операта на Сидни – промърмори той.
– Добър избор – кимна Шон.
– Отличен! – добави Мишел.
– Флашката – каза Шон и му посочи бюрото.
Карлтън отвори едно от чекмеджетата, откри флашка и я включи в слота на компютъра.
– Ще ме закарате ли до летището? – попита той. – Мога да си купя билет онлайн и да си събера багажа за нула време.
– Защо не? – сви рамене Шон.
– Имаш ли оръжие? – изгледа го Карлтън.
– Защо ми е оръжие, когато имам нея? – махна към партньорката си Шон. – Но отговорът на въпроса ти е: да, имам оръжие.
Карлтън прехвърли имейлите на външната памет, измъкна я от слота и му я подаде.
После го закараха на летището.
– Желая ти късмет – рече Шон.
– Мисля, че на теб ще ти трябва повече – отвърна Карлтън и потъна в тълпата пътници на "Дълес".
– Мислиш ли, че Едгар ще успее да проследи имейлите обратно до подателя? – попита Мишел, след като потеглиха по обратния път.
– Ако той не успее, не виждам кой друг. Съвсем скоро ще разполагаме с айпи адреса и останалите глупости, които не разбирам. Разбира се, те ще са направили всичко възможно да прикрият следите си, но Едгар ще намери начин да открие нещо.
– Или по-скоро някой – поправи го тя.
– Пътуването до Нова Зеландия ми се струва все по-скорошно – подхвърли Шон.
– И на мен – кимна Мишел.
Телефонът му иззвъня. Той го включи, послуша малко, а после благодари и затвори. Колата пое в друга посока.
– Какво става? – попита Мишел, докато той увеличаваше скоростта.
– Дейна се е върнала в съзнание и иска да говори с мен.
– Странно, че от болницата те уведомяват – отбеляза партньорката му. – Ти не си роднина.
– Не се обадиха от болницата. Беше съпругът . Той също иска да говори с нас.
58.
Съпругът на Дейна, генерал Къртис Браун, стоеше в ъгъла на стаята заедно с Мишел. Седнал на стол до леглото, Шон разговаряше с Дейна – замаяна, изпитваща болки, но жива. На няколко пъти тя дори се усмихна, макар че примижаваше от усилието.
– Трябваше да те послушам, Шон – промълви тя. – Трябваше да се махна от онзи мол.
– А защо не го направи?
– Вероятно по силата на стари навици. "Умирай трудно", помниш ли? Не исках да пострадаш. Слава богу, че изглеждаш добре. А как е Мишел?
– Ето я там, в компанията на генерала. В отлична форма, като добре настроена цигулка.
– Радвам се – прошепна немощно Дейна.
– Трябва да почиваш – каза той.
– А онези мъже? – попита тя и стисна ръката му.
– Вече не представляват заплаха.