Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

— Скъпа, изглеждаш ужасно. Болна ли си?

Постави ръка на рамото й и усети, че трепери. Тя не му отговори, а сведе очи към пода. Шон проследи погледа й. Голямата гордост на Катрин беше едно нощно гърне. Направено беше от тежък порцелан, с червени рози, нарисувани ръчно от него. Тя го харесваше много и той винаги й се подиграваше, когато я свареше седнала на него. Сега гърнето стоеше до крака на леглото. Когато Шон погледна вътре, дъхът му спря. Беше пълно с течност с цвета на тъмна бира.

— О, господи! — прошепна той. Изведнъж си спомни, че в Уитуотърсранд беше чувал да се пее.

„Черен

като дявол, черна като неблагодарността, когато течността на болестта се лей, тя е черна като асо. Завий го със завивки, тъпчи го с хинин. Но ние всички знаем, че това е неговият край.“

Вдигна глава и се вгледа в лицето й, търсейки признаци на страх. Тя обаче го гледаше право в очите и каза.

— Шон, това е малария.

— Да, зная — отговори той, разбирайки, че няма смисъл да я залъгва. Беше малария в една от най-тежките й форми — атакуваща бъбреците и превръщаща ги в чупливи торбички, пълни с черна кръв. Коленичи до нея.

— Трябва да лежиш много спокойно.

Докосна челото й и усети парещата кожа.

— Да — каза тя, но първите признаци, неспокойните движения на делириума бяха вече налице.

Към полунощ Катрин беше потънала дълбоко в кошмара на маларията. Тя се смееше, крещеше, клатеше глава и се бореше с него, когато се опитваше да я накара да пие. Трябваше да пие, това беше единственият шанс да промие бъбреците й, за да живее. Шон държеше главата й и я насилваше.

Дирк започна да плаче от глад и от уплаха при вида на майка си.

— Мбиджейн — крещеше Шон, — къде си?

Слугата беше чакал цял следобед пред входа на фургона. Появи се веднага.

— Господарю, с какво мога да ти помогна?

— Детето, можеш ли да се грижиш за детето?

— Не се тревожи за него, господарю. Ще го заведа в друг фургон.

Шон насочи цялото си внимание към жена си. Болестта се развиваше бързо. Тялото й гореше, кожата беше суха и с всеки изминал час тя ставаше все по-буйна и по-буйна. Беше трудно да се удържа.

Един час, след като се стъмни, Кандла дойде и донесе съд с някаква течност и една чаша. Шон се намръщи, като усети миризмата.

— Какво е това?

— Запарих кора от „мейдън брест“. Господарката трябва да го изпие.

Миризмата наподобяваше сварен хмел, затова Шон се поколеба. Познаваше това дърво. То растеше по високи места, имаше кора, като че ли засегната от болест — цялата в издутини, които приличаха на женски гърди, с по един трън на върха.

— Откъде я взе? Не съм виждал тези дървета близо до реката.

Печелеше време, за да реши дали да даде на Катрин да изпие тази течност. Познаваше лечителските способности на зулусите, които понякога помагаха.

— Хлуби се изкачи на възвишенията, където лагерувахме преди четири дни… той донесе кората оттам преди един час.

Петдесет километра отиване и връщане за шест часа. Шон се усмихна, колкото и да беше разтревожен.

— Кажи на Хлуби, че господарката ще изпие лекарството.

Кандла държеше главата й, а той наливаше ужасната течност

между устните й — накара я да изпие цялата купа. Този сок, изглежда, помогна на бъбреците й, на четири пъти до сутринта тя изхвърля гъста черна вода. Всеки път я придържаше, предпазвайки тялото й от движения, които можеха да я убият. Постепенно делириумът премина в кома. Лежеше свита и тиха в леглото, разтърсвана от кратки тръпки. Когато утринното слънце проникна във фургона, Шон погледна лицето й и разбра, че тя умира. Кожата й беше прозрачна, жълтеникавобяла, косата й беше загубила блясъка си и приличаше на суха трева. Кандла донесе още една паница от същата течност и я накараха да я измие.

— Господарю, позволи ми да сложа един дюшек до леглото на господарката. Ти трябва да поспиш. Ако се наложи, ще те събудя — каза той.

Шон го погледна с блуждаещ поглед.

— Ще има време и за сън, приятелю, но по-късно. — Погледна към Катрин и добави тихо: — Може би много скоро ще има време и за това.

Внезапно тялото на болната се напрегна и Шон коленичи до леглото. Не му трябваше много време, за да разбере какво става. Погледна към Кандла и каза:

— Бягай, бягай бързо навън!

Мъката в гласа му изплаши слугата и той едва не падна по стълбите на фургона.

Вторият син на Шон се роди същата сутрин и докато Кандла наглеждаше Катрин, той зави детето в чаршаф и го занесе в пустинята, за да го погребе.

Дните и нощите се сливаха в една безнадеждна мъка. Колкото Катрин беше близо до смъртта, толкова й Шон беше до безумието. Той не се помръдна от фургона през всичкото това време, седеше до леглото, бършеше потта от лицето й. Поднасяше чаша вода до устните й или просто седеше и я гледаше. Загубил беше второто си дете, а пред очите му жена му се превръщаше в жълт скелет. Спаси го Дирк. Мбиджейн доведе момченцето при него, то седна на дюшека и се сгуши в баща си. Започна да дърпа брадата му. Това беше един малък лъч светлина в мрачния фургон.

27

Катрин оживя. Възстановяваше се бавно. Отчаянието на Шон се превърна в надежда, а след това в облекчение. Урината й вече не беше тъмна, а червена и с много утайка. Тя го разпознаваше, въпреки че беше много слаба и не можеше да вдигне глава от възглавницата.

Очите й го следяха през цялото време, докато се движеше из фургона. Мина цяла седмица, преди да разбере за бебето. Тя го попита шепнешком. Шон й разказа всичко с цялата нежност, на която беше способен. Тя нямаше сили да прояви каквито и да било чувства. Лежеше тихо, загледана в тавана и по страните й се стичаха сълзи.

Пораженията, които болестта беше нанесла на организма й, бяха невероятни. Краката й бяха станали толкова тънки, че Шон можеше да ги обхване с една ръка. Кожата висеше по лицето и тялото й. Все още имаше кръв в урината. Но това не беше всичко, болестта беше засегнала и ума й. Нищо не беше останало от силния й дух, за да понесе загубата на детето. В мъката си бе издигнала стена, през която нито съпругът й, нито детето й можеха да проникнат. Шон се бореше да я върне към живота, да поправи щетите, нанесени на разсъдъка и тялото й. Всяка минута от живота му беше посветена на грижата по нея.