Когато лъвът се храни
Шрифт:
Даф се върна по изгрев-слънце. Шон беше съвсем буден.
— Е, какво стана? — поиска да узнае той.
Даф се прозя.
— В един момент започнах да се съмнявам дали съм достатъчно мъж. Обаче нещата се развиха така, че всички участвуващи са доволни. Каква жена!
Смъкна ризата си и Шон видя драскотините по гърба му.
— А даде ли ти да пиеш рициново масло? — язвително го попита той.
— Извинявай — усмихна му се съчувствено Даф. — Опитах се да я разубедя, наистина се опитах. Но тя е много майчински настроена. Страшно беше загрижена за стомаха ти.
— Още не си ми отговорил на въпроса.
— А, за тях ли… — Той се зави с одеялото до брадичката си. — Този въпрос го решихме още в началната фаза. Готова е да приеме предплата по десет лири на концесия и да ни даде двегодишен срок, през който да изкупим всичко за десет хиляди. Споразумяхме се за това, докато вечеряхме. Останалото време посветихме, така да се каже, на отпразнуването на сделката. Утре следобед — по-скоро днес следобед — ще заминем с теб за Претория, за да намерим адвокат, който да състави договор. А сега искам да поспя. Събуди ме по обяд. Лека нощ, момко!
Даф и Шон донесоха договора за покупко-продажба на следващата вечер. Той представляваше внушителен документ от четири страници, в който гъмжеше от „дотолкова, доколкото“ и „първата страна по договора“. Кенди ги прие в спалнята си. Седяха напрегнато, докато тя го прочете и препрочете.
Най-сетне вдигна очи и каза:
— Като че ли всичко е наред, но има само още едно нещо.
Сърцето на Шон се сви и даже усмивката на Даф стана напрегната. Досега всичко бе минало толкова лесно. Кенди се поколеба и Шон се изненада, че тя се изчервява. Приятно беше да се види как прасковеният цвят на бузите й преминава в червения на зряла ябълка. Двамата я наблюдаваха с интерес и напрежението им значително намаля.
— Искам мината да носи моето име.
Едва не извикаха от облекчение.
— Отлична идея! Какво ще кажете за „Златна мина Раутенбах“?
Кенди поклати глава.
— Не искам да ми напомня за него, нека той да няма нищо общо с това.
— Отлично. Тогава да я наречем „Кенди Дийп“ 9 . Е, малко преждевременно е да се говори за дълбочина, защото още сме на повърхността, но да не бъдем песимисти — обади се Даф.
— Да, това е много приятно име — въодушеви се тя и отново се изчерви, но сега вече от удоволствие. Надраска името си на края на документа, а в същото време Шон отвори шампанското, което Даф бе купил в Претория. Звъннаха чаши и Даф вдигна тост: „За Кенди и «Кенди Дийп» — нека с всеки изминал ден едната да става все по-сладка, а другата все по-дълбока“.
9
Дийп означава мина, галерия, забой, шахта, а също и дълбока, а кенди — захарче, бонбон. — Б.пр.
6
— Ще ни трябва работна ръка, като за начало десет туземци. Заеми се с това — каза Даф на Шон на следващата сутрин, докато закусваха пред палатката.
Той кимна, но не му отговори, докато не погълна парчето бекон.
— Ще кажа на Мбиджейн да го уреди. Ще ни намери зулуси, дори ако трябва да ги докара с копие, опряно в гърбовете им.
— Добре, а междувременно с теб ще заминем за Претория, за да купим инструменти: кирки, лопати, динамит и други такива. —
Докараха закупеното от Претория с малка волска каруца. Мбиджейн си бе свършил работата добре. Дузина зулуси се строиха до палатката пред Шон. Слугата застана до тях на стража с вид на дружелюбно настроено овчарско куче. Шон мина по редицата, като питаше всеки мъж как се казва и се шегуваше с него на родния му език. Стигна до последния в реда.
— Ти как се казваш?
— Хлуби, господарю.
Шон посочи към добре закръгленото му коремче, изпъкващо над набедрената му превръзка.
— Ако си дошъл да работиш при мен, скоро ще те накараме да родиш детето.
Всички се разкискаха доволно и той им се усмихна приятелски: бяха простовати, но горди хора, високи и със здрави мускули, напълно беззащитни срещу подобни шеги. В ума му се мярна картина на хълм в Зулуленд, бойното поле под него и мухите, които пъплеха в изкормен стомах. Бързо я прогони и надвика смеха им.
— И така, тогава — по шест пенса на ден плюс всичката храна, която можете да изядете. Приемате ли?
Дружно потвърдиха съгласието си и се качиха в задната част на фургона. Откараха ги при „Кенди Дийп“, докато те се смееха и бърбореха като деца, тръгнали на пикник.
На Даф му отне цяла една седмица, за да научи Шон как да борави с динамита, да му обясни как иска да се изкопаят първите траншеи и да очертае площадката за инсталацията и ямата за рудата. Преместиха палатката край мината и заработиха по дванадесет часа на ден. Вечер слизаха при хотел „Кенди“, за да се нахранят добре, след което Шон се връщаше сам. Привечер бе толкова уморен, че почти не завиждаше на Даф за комфорта в спалнята на Кенди, вместо това усети, че се възхищава на издръжливостта му. Всяка сутрин търсеше признаци на изтощение у партньора си, но неговото лице бе все така изпито и сухо, очите му — все така ясни, а малко кривата му усмивка — все така приветлива.
— Чудя се как издържаш — каза му той в деня, когато свършиха очертаването на площадката за инсталацията.
Даф му намигна.
— Многогодишен опит, момко, но между нас казано, язденето до Кейптаун ще ми дойде като навременна почивка.
— Кога тръгваш?
— Откровено трябва да ти кажа, че стоенето ми тук всеки нов ден увеличава опасността някой да ни изпревари. Оборудването за рудодобив ще става все по-търсено. Ти вече добре се справяш тук с работата… Какво ще кажеш?
— Ами и аз мисля така — съгласи се Шон.
Закрачиха към палатката и седнаха на походните столове, откъдето можеха да наблюдават долината. До преди седмица около хотел „Кенди“ имаше само двадесетина фургона, но сега вече бяха почти двеста и от мястото, където седяха, можеха да преброят още осем-девет лагера, някои от които дори по-големи от този около ресторанта на Кенди. Брезентовите палатки бяха започнали да отстъпват място на дървени и ламаринени постройки и цялата савана бе набраздена от коларски пътища, по които се придвижваха фургони и конници, като че ли без определена цел.