Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

— Даф, какво ни е положението от гледна точка на законите? — попита той шепнешком.

— Току-що пресякоха нашата граница — официално са в положението на нарушители на закона — произнесе сериозно и важно Даф.

Един от предните коне ритна консервената кутия и Шон стреля в точката, където тя бе стърчала. Изстрелът прозвуча неприлично високо в тихата утрин и всички натрапници обърнаха глави към хребета. Тогава земята под тях подскочи и изригна до небето. Когато прахът се разсея, се откри боричкаща се маса от повалени коне и мъже. Писъците отчетливо достигаха

до билото на хребета.

— Боже мой — въздъхна Шон, ужасен от пораженията.

— Да им видим ли сметката, шефе? — извика един от наемните стрелци.

— Не — бързо отговори Даф. — Изпатиха си достатъчно.

Започна паническо отстъпление, препускаха коне без ездачи, мнозина нападатели се пръснаха назад към долината. Шон с облекчение видя, че на пътя останаха проснати само пет-шест човека и няколко коня.

— Е, това е най-лесно спечелената ви петачка — каза Даф на един от наемните стрелци. — Мисля, че можете да се приберете у дома и да закусите.

— Почакай, Даф — посочи Сам. Оцелелите от взрива отново бяха стигнали разклонението, където ги спряха двама конници. — Тези двамата се опитват да ги обединят.

— Я да им променим намерението, все още са в обсега на пушките.

— Вече не са на наша територия — възрази Шон.

— Да не искаш да те обесят?

Наблюдаваха как онези от синдиката, които си бяха изпатили достатъчно от битката, изчезваха по пътя за биваците, а останалите се събираха в плътна маса при кръстовището.

— Трябваше да им теглим куршума, докато имахме възможност — измърмори с безпокойство един от наемните стрелци. — Сега ще се върнат — вижте онова копеле, което им говори като холандски вуйчо.

Тълпата остави конете си и се разгъна. Сетне започна да напредва предпазливо по склона. Поколеба се за миг пред линията оградни колчета, после се втурна напред, изтръгвайки ги от земята.

— Джентълмени, бъдете така любезни — всички заедно — каза вежливо Даф и седемте пушки дадоха задружен залп.

Разстоянието бе голямо и тридесетината нападатели притичваха превити и на прибежки. Отначало куршумите имаха слаб ефект, но със скъсяването на дистанцията започнаха да сеят смърт. Косо на склона се спускаше плитък овраг и всеки от нападателите, който го стигнеше, хлътваше вътре и от прикритието му започваше да стреля по хората на Шон. Куршуми отскачаха от машините, оставяйки по тях ярки белези.

Зулусите на Мбиджейн допълваха с гласовете си бъркотията.

— Да ги атакуваме, господарю.

— Близко са — да ги нападнем.

— Млъкнете, щури глави такива, и сто крачки няма да направите срещу пушките им — изръмжа нетърпеливо Шон.

— Шон, прикривай ме — прошепна Даф. — Ще се промъкна зад хребета, а ти ги подгони отстрани и хвърли няколко пръчки динамит в оврага.

Шон го хвана за рамото, пръстите му се впиха в него и Даф се намръщи.

— Само една крачка да направиш и ще строша приклада в главата ти — ти си същата беля като зулусите. Продължавай да стреляш и ме остави да помисля.

Шон надникна над парния котел, но веднага сниши глава, защото

един куршум издрънча силно по метала, само на няколко сантиметра от ухото му. Загледа се в новата боя под носа му, подпря котела с рамо и той леко се разклати. Погледна нагоре. Даф го наблюдаваше.

— Ще вървим заедно и ще хвърлим динамита — каза му Шон. — Мбиджейн и кръвожадните му диваци ще търкалят котела пред нас. А онези джентълмени ще ни прикриват и ще свършим много елегантна работа.

Викна на зулусите да се покажат от траншеята и им обясни всичко. Те хорово изразиха одобрението си и се наредиха един до друг, за да бутат котела. Шон и Даф напълниха ризите си отпред с динамитни гранати и запалиха на всяка по един къс катранен фитил.

Шон кимна на Мбиджейн.

— Къде са децата на Зулу? — изпя Мбиджейн с пронизителен глас древния риторичен въпрос.

— Тук — отговориха воините му, подпрели парния котел.

— Къде са копията на Зулу?

— Тук.

— Колко силно блестят копията на Зулу?

— По-силно от слънцето.

— Колко гладни са копията на Зулу?

— Повече от хищните скакалци.

— Тогава да ги нахраним.

— Yeh-bo!

След това експлозивно съгласие котелът започна бавно да се завърта под натиска на черните рамене.

— Yeh-bo!

Още едно неохотно завъртане.

— Yeh-bo!

Котелът се раздвижи повече.

— Yeh-bo!

Тежестта му го повлече. Думкаше тромаво надолу по склона и те тичаха зад него. Стрелбата от оврага се засили, куршумите чаткаха като градушка по огромния метален цилиндър. Пеенето на зулусите също се промени, басовото припяване стана по-бързо, извиси се и се превърна в кръвожадно тремоло. Това безумно, ужасяващо нищене накара кожата на Шон да настръхне, бодеше гръбнака му с призрачните пръсти на спомена, но същевременно го въодушеви. Отвори уста и запищя. Допря горящия фитил до първата граната и я хвърли във висока искряща дъга. Тя избухна над оврага. Хвърли втора. Тряс, тряс. Даф също се справяше добре с бомбите си. Котелът се тресна в отвора на оврага и спря сред облак прах, зулусите се хвърлиха след него, разгънаха се и кряскайки, заработиха с късите си копия. Белите мъже се разпръснаха, закатериха се панически навън от оврага и побягнаха, а зулусите ги мушкаха в гърбовете.

Когато Франсоа пристигна с петдесет въоръжени копачи, битката бе свършила.

— Пръсни момчетата си по биваците. Проверете ги много внимателно. Трябва да хванем абсолютно всички, които са се измъкнали — каза му Даф. — Време е да въдворим някакъв ред и закон в това находище.

— Как да разпознаем тези, които търсим? — попита Франсоа.

— По белите им лица и изпотените им ризи.

Франсоа и хората му заминаха и оставиха Шон и Даф да разчистят бойното поле. Беше мръсна работа — забитите копия я бяха направили такава. Доубиха онези коне, които взривът бе ранил. Насъбраха из оврага и склона под него дузина трупове. Два бяха на зулуси. Ранените, а те бяха много, натъпкаха в един фургон и ги откараха в хотела на Кенди.