Колелото на мрака

Чайлд Линкълн

А над всичко се извисяваше „Британия“. Тя караше да изглежда малък не само кеят, но и целият град, черният й корпус се издигаше към лъскава снежнобяла супер структура, повече от дванайсет палуби висока, цялата в прозорци и балкони, и блестящ махагон. Беше плавателен съд, по-дълъг и по-голям от всичко, което Констанс някога си беше представяла и корпусът му хвърляше в сянка цял квартал — „Платформ Роуд“, сградата на „Банана Уорф“ и пристанището за малки кораби „Оушън Вилидж“.

Но сянката се местеше. Сирените тръбяха. Пристанищните работници бяха спуснали корабните въжета и прибираха подемното съоръжение. Високо горе стотици хора стояха

зад перилата му или на безбройните балкони, правеха снимки, хвърляха ленти и махаха за сбогом към тълпата. С едно последно, разтърсващо земята изсвирване на сирената си, „Британия“ бавно, тромаво и неумолимо започна да се отдалечава от кея.

— Много съжалявам, шефе — каза шофьорът. — Направих всичко възможно, но…

— Донеси чантите — прекъсна го Пендъргаст. След което енергично си проправи път през тълпата зяпачи към контролно-пропускателния пункт. Когато Констанс погледна, той тъкмо бе спрял на достатъчно разстояние, за да покаже значката си на полицията, след което се отдалечи отново, минавайки покрай бандата и операторите към една платформа със знаменца, на която стоеше плътна група официални лица и — предположи Констанс — корпоративни шефове на „Норд Стар“. Групата тъкмо бе започнала да се разпръсква; мъже в тъмни костюми си стискаха ръцете и слизаха от платформата.

Пендъргаст хукна през морето от по-низши чиновници, което обкръжаваше платформата и набеляза един мъж, който стоеше в центъра: представителен джентълмен с абаносов бастун и бял карамфил на гълъбовата си жилетка. Онези около него го поздравяваха и той бе явно изненадан и объркан, когато Пендъргаст се вмъкна в малката групичка неканен. Мъжът слуша Пендъргаст известно време с изписана върху лицето смесица от нетърпение и раздразнение. След това внезапно се намръщи и започна да клати бясно глава. Когато Пендъргаст продължи да говори настоятелно, мъжът се дръпна и взе да жестикулира, показвайки с пръст първо към кораба, после към Пендъргаст, а лицето му се обля в плътна червенина. Персоналът на охраната започна да се събира около тях и те се изгубиха от поглед.

Констанс чакаше до таксито, шофьорът беше застанал до нея. Той не си бе дал труда да разтоварва багажа им, което не я изненада; огромният корпус на „Британия“ продължаваше да се плъзга покрай кея бавно, но набирайки скорост. Нямаше да има никакви спирки до пристигането си в Ню Йорк след седем дни и седем нощи плаване.

Докато гледаше, корабната сирена изсвири пак. Отведнъж големи струи вода закипяха около носа. Констанс замръзна: изглеждаше така, сякаш съдът намаляваше скорост. Тя погледна по посока на Пендъргаст. Сега той отново се виждаше, стоеше до мъжа с карамфила, който говореше по клетъчния си телефон. Лицето на мъжа от червено бе станало мораво.

Констанс върна вниманието си към кораба. Не беше илюзия: носът на кораба беше обърнат и „Британия“ се плъзгаше назад към кея. Раздиращите ушите крясъци наоколо станаха неуверени, докато тълпите гледаха с нарастващо недоумение.

— Дявол да ме вземе — измърмори шофьорът. После отиде до багажника на колата, отвори капака и започна да вади чантите.

Пендъргаст направи знак на Констанс да го чака на пропускателния пункт. Тя си проправи път през жужащата тълпа, таксиметраджията я следваше. На самия кей работниците припряно разгръщаха отново долните портални кранове. Оркестърът се поколеба, след което смело поде.

Сирената изсвири пак, когато подвижният мост бе преместен срещу черните стени на кораба.

Пендъргаст поведе Констанс през пропускателния пункт и двамата слязоха бързо на кея.

— Не е нужно да се бърза, Констанс — каза той, като взе ръката й и я накара да забави крачка. — Бихме могли да се насладим на момента — да караме най-големия в света океански лайнер да чака, това е… да не споменавам неговите повече от четири хиляди пасажери и екипаж.

— Как успя да го направиш? — попита тя, докато крачеха по мостика.

— Господин Елиът, главен директор на линия „Норд Стар“ е мой сърдечен познат.

— Така ли? — попита тя несигурно.

— Ами, дори и да не е бил преди десет минути, със сигурност сега вече е. Джентълменът и аз се запознахме наскоро и той сега е сърдечен — многосърдечен с мен.

— До такава степен, че да задържи отпътуването? Да накара кораба да се върне в пристанището?

— Когато му обясних колко голяма ще е ползата му, ако се съобрази с нас… и колко неизгодно ще е лично за негода не го направи — господин Елиът нямаше търпение да ни съдейства. — Пендъргаст погледна към кораба, после отново се усмихна. — Знаеш ли Констанс, предвид обстоятелствата, струва ми се, че това пътешествие ще е поносимо — може би дори приятно.

10.

За Роджър Майлс, пътническия директор на „Британия“, едно от най-първите и най-важни решения за воаяжа беше на коя маса да вечеря Първата вечер. Това бе винаги парлив въпрос, много парлив предвид факта, че това бе Първата нощ на първото пътуване на най-големия в света океански лайнер.

Едно наистина трудно решение.

Като пътнически директор работата му беше не само да знае имената и нуждите на всички пътници, но също и да общува с тях. През цялото време. Ако изчезнеше по време на вечерята, можеше да го възприемат като послание, че не ги харесва, че го смята просто за задължение.

А то не беше просто задължение.

Но какво да направиш със списък, съставен от имената на почти три хиляди пасажери, разпределени в осем салона за хранене и три салона за забавление?

Майлс се безпокоеше. Първо се спря на ресторанта: щеше да е салон „Оскарс“, в който се прожектираха филми. Беше импозантно помещение в стил „арт деко“ — една стена с отделна преграда от венециански кристал, водопад на втори план, цялото нещо осветено отзад. Шепотът на вода бе замислен да се издига над околните дразнещи шумове и имаше любопитния ефект да поглъща осезаемия обем на звука. Другите две стени бяха от листове истинско злато, а последната бе стъклена, обърната към мрака на океана. Това не беше най-големият ресторант на кораба, но с трите си разкошни нива имаше най-находчивата декорация.

Да, „Оскарс“ щеше да е. На второто сядане, разбира се. Първото трябваше да се избегне на всяка цена; имаше истински кретени, които независимо колко богати бяха, не успяваха да се отърват от варварския навик да ядат преди седем.

После идваше въпросът за самата маса. Тя, разбира се, щеше да е една от „официалните“ маси — най-голямата, където по желание на гостите можеше да се наблюдава старомодната традиция на фиксираните места, при която те биха се смесили с чужденци, както в славните дни на океанските лайнери. Официални дрехи, разбира се. За повечето, това означаваше черна папийонка. Но Майлс много се ядосваше на такива неща и винаги си обличаше бяло сако за вечеря.