Колелото на мрака

Чайлд Линкълн

Вратата към нейната спалня бе открехната. Бледа жълта светлина струеше отвътре.

Стисна ножа. После бавно и в пълна тишина прекоси стаята и започна да се изкачва по стъпалата.

По време на цялата вечер грохотът на морето непрекъснато се усилваше. Бавното люлеене на кораба, доскоро едва доловимо, бе станало явно. Отгоре и далеч отпред идваше дългият и печален вой на корабната сирена. Плъзгайки ръка по перилата, Констанс правеше бавни и предпазливи стъпки.

Изкачи се до площадката и пристъпи към вратата. Отвътре не се долавяше

никакъв звук. Тя спря. След това силно блъсна навътре вратата и влетя вътре.

Последва изненадан вик. Констанс се завъртя по посока на звука, с протегнат напред нож.

Беше стюардесата на каютата, тъмнокосата жена, която й се беше представила по-рано. Стоеше до библиотечните рафтове, очевидно погълната от книгата, която току-що изпусна от изненада. Сега тя гледаше Констанс със смесица от шок, тревога и страх. Очите й бяха приковани в блестящия скалпел.

— Какво правите тук? — попита Констанс.

Шокираното изражение бавно започна да напуска лицето на жената.

— Съжалявам, госпожице. Извинете, току-що дойдох да оправя леглата… — започна тя с дълбокия си източноевропейски акцент. Продължаваше да гледа втренчено скалпела с разкривено от страх лице.

Констанс прибра скалпела в калъфа му и го върна в чантата си. След това се пресегна към седящия наблизо телефон, за да се обади на охраната.

— Не! — извика жената. — Моля ви. Те няма да ме вземат следващия път, ще ме оставят в Ню Йорк и няма да мога да се върна у дома.

Констанс се поколеба с ръка на слушалката. Гледаше изпитателно жената.

— Толкова съжалявам — продължи тя. — Дойдох да оправя леглата и да сложа шоколад под възглавницата. И тогава видях… видях… — Тя посочи към книгата, която бе изпуснала.

Констанс я погледна. За своя огромна изненада видя, че това бе тънкото томче, озаглавено „Стихотворения от Ахматова“.

Констанс не беше много сигурна защо я е взела със себе си. Историята на книгата — и посвещението й — бяха за нея прекалено болезнени. Сега й беше трудно дори да я гледа. Може би я носеше както грешница — бодлива плащаница, надявайки се да изкупи неправилната си преценка чрез болка.

— Обичате Ахматова? — попита тя.

Жената кимна.

— Когато дойдох тук, не можех да взема книги. Липсваха ми. И сега, докато оправях леглото ви, забелязах… томчето. — Тя преглътна.

Констанс продължаваше да я гледа несигурно.

— Запалих тържествени свещи — започна тя да цитира Ахматова, — в светлина да искри тази вечер.

Без да отмества очите си от Констанс, жената продължи:

— И с тебе, при мен не дошлият, срещам Нова година аз. 6

6

Цитат от „Поема без герой“ от А. Ахматова. — Б.пр.

Констанс се дръпна от телефона.

— У

дома, в Беларус, преподавах поезията на Ахматова — каза жената.

— В гимназията?

Жената поклати глава.

— В университета. В Русия, разбира се.

— Вие сте професор? — изненада се Констанс.

— Бях. Загубих работата си — както мнозина други.

— И сега работите на борда… като прислужница?

Жената се усмихна тъжно.

— Същото се е случило на повечето от нас тук. Загубили са работата си.

— А семейството ви?

— Родителите ми имаха стопанство, но беше взето от правителството заради радиоактивното замърсяване. От Чернобил. Облакът се разнесъл на запад, нали разбирате. Десет години преподавах руска литература в университета. И после останах без работа. По-късно чух, че търсят работници за големи кораби. И дойдох да работя тук, изпращам пари вкъщи. — Тя горчиво поклати глава.

Констанс седна на един близък стол.

— Как се казвате?

— Мария Казулин.

— Мария, искам да забравя това нарушаване на личното пространство. Но в замяна бих ви помолила за помощ.

Изражението на жената стана предпазливо.

— Как аз бих могла да ви помогна?

— Бих искала да мога да слизам на долните палуби от време на време, да разговарям с работниците, със стюардите, с различни членове на екипажа. Да задам някои въпроси. Бихте могли да ме представите, да гарантирате за мен.

— Въпроси? — жената застана нащрек. — Работите за корабната компания?

Констанс поклати глава.

— Не. Имам свои причини, лични причини. Нищо, което да е свързано с компанията или с кораба. Извинете ме, че не съм по-конкретна по въпроса.

Мария Казулин изглежда се поуспокои, но не каза нищо.

— Това може да ми докара неприятности.

— Ще съм много дискретна. Само искам да общувам, да задам няколко въпроса.

— Какви въпроси?

— За живота на борда на кораба, за някои необичайни постъпки, клюки за пътниците. И дали в нечия каюта няма някаква по-особена вещ.

— Пътниците? Не мисля, че това е добра идея.

Констанс се поколеба.

— Госпожо Казулин, ще ви кажа за какво става дума, ако обещаете да не говорите с никого за това.

След кратко колебание, прислужницата кимна.

— Търся нещо, скрито на борда на кораба. Един предмет, свещен и много рядък. Надявах се да поговоря с обслужващия персонал, за да разбера дали някой е виждал нещо подобно в нечия каюта.

— А този предмет, който споменахте… Какъв е той?

Констанс направи пауза.

— Дълга, тясна кутия, изработена от дърво, много стара, със странни надписи по нея.

Мария помисли за момент. След това се изправи.

— Ще ви помогна. — Усмихна се, лицето й издаваше въодушевление. — Ужасное да се работи на круизен кораб. Но това прави нещата по-интересни. И е за добра кауза.