Корабът на чумата
Шрифт:
— Кабрило.
— Престани веднага — каза доктор Хъксли.
— За какво говориш?
— Тъкмо чух за случилото се и знам, че обвиняваш себе си. Искам да престанеш. Веднага след като е чул новината за унищожението на Еос, Ковач се е почувствал като приклещен плъх. Паникьосал се е. Затова уби офицера, а не заради нас. Говорили сме по тези въпроси хиляди пъти. Не си виновен, затова престани да се самообвиняваш. Ясно ли е?
Хуан въздъхна.
— Права си. Наистина се самообвинявам. Изпълнен съм с омраза към самия себе си.
— Знам. Точно затова ти се обадих.
—
— Хайде сега върви да го спреш, преди да е убил още някого. Тогава ще се почувстваш по-добре.
— Лекарско нареждане?
— Точно така.
Петнадесет минути по-късно Хуан стоеше на палубата редом с хората си. Раздели ги на две групи от по шест души. Еди водеше първата, а той — втората. За да запази контрола над парахода, Ковач щеше да има нужда от хора на мостика, както и в машинното — да попречат на екипажа да спре двигателите. Еди щеше да ги обезвреди. Хуан искаше да пипне Ковач лично.
Всички бяха облечени в черни прилепнали гащеризони над бронираните жилетки. Ботушите им бяха с меки гумени подметки. За всекиго имаше противогаз, защото смятаха да използват газови гранати. Щяха да осветят вътрешността на „Златно небе“, затова само един човек от всеки екип носеше очила за нощно виждане.
На борда на „Златно небе“ имаше много цивилни, затова Кабрило нареди да пазят всички освен терористите. Той самият носеше глок вместо обичайните си „ФН“, тъй като дори с половината заряд можеше да надупчи някого.
Абордажните куки бяха изстрелвани от съоръжение, което приличаше на пушка. Въжетата бяха изключително здрави и леки, което затрудняваше придвижването по тях. За целта всеки носеше специални ръкавици с механични щипци.
— Макс, чуваш ли ме? — попита Хуан в микрофона.
— Да.
— Добре, искам максимална скорост. И не забравяй да предупредиш Майк.
Силният вятър, предизвикан от ускорението, ги накара да присвият очи. „Златно небе“ бе на седем километра пред тях. С малките си светлинки приличаше на бижу на фона на тъмната вода. „Орегон“ се движеше с около двадесет възела по-бързо и стопи разстоянието.
— Ковач сигурно е побеснял — отбеляза Еди. — Дишаше му във врата.
— Председателю, изхвърли още един — съобщи Хали по радиото. — Този път жена и със сигурност жива.
— Майк, действай — извика Хуан. — Оръжейник, прати един откос с „Гейтлинга“ колкото се може по-близо до мостика. Покажи на Ковач, че следващия път, когато се появи там, ще го направим на парчета.
Бронираната плоча, прикриваща оръдието, се сгъна назад и то надникна от установката. От корпуса на „Орегон“ излетя огнено пламъче и куршумите се понесоха към „Златно небе“. Минаха толкова близо до мостика, че боята от металните парапети се напука и олющи, и засипаха морето пред парахода. „Златно небе“ незабавно се завъртя настрани, за да избегне атаката.
— Това го пораздруса — ухили се Еди.
Макс задържа „Орегон“ на около тридесет метра от другия кораб. Ковач се опита отново да ги удари, но Макс избягна нападението, като зави рязко.
— Макс, приготви се — каза Хуан. — Оръжейник, стреляй още веднъж, когато чуеш
Той изчака хората му да заемат позиция с абордажните пушки на парапета на „Орегон“.
— Прицелете се в главната палуба — нареди им той. — Макс, давай!
„Орегон“ се спусна към парахода и съкрати разстоянието наполовина за няколко секунди.
— Огън — извика Кабрило.
Оръдието изтрещя отново, а заедно с това изстреляха абордажните куки. Дванадесетте куки прелетяха над пролуката и се закачиха здраво. „Орегон“ се доближи още повече и почти докосна пътническия параход, за да улесни абордажния екип. Оръдието продължи да обстрелва мостика на „Златно небе“.
— Напред!
Хуан прескочи парапета и увисна над пролуката. „Орегон“ зави рязко и въжетата се опънаха. Кабрило нарочно се бе прицелил в редицата прозорци и бе изчислил разстоянието идеално. Краката му удариха стъклото, което се разби на парчета, и той влетя в пустата трапезария, спестявайки си катеренето по въжето. Хората му знаеха, че трябва да се закачат до мостика. Той откачи автомата от гърба си и тръгна напред предпазливо. Държеше мерника пред очите си и се прокрадваше сред масите към изхода.
Излезе на мецанина на атриума. Наоколо се мотаеха пътници, все още замаяни от удара в „Орегон“. В подножието на стълбището лежеше мъж, за когото се грижеха две жени. Възрастна дама изпищя, когато видя Хуан. Той повдигна дулото нагоре, за да не плаши излишно пътниците допълнително.
— Дами и господа, корабът бе отвлечен — каза той. — Аз съм член на екипа на ООН за спасяване на заложници. Незабавно се върнете в каютите си. Кажете на пътниците, които видите, че трябва да сторят същото, докато обезопасим кораба.
Мъж в цивилни дрехи и авторитетен вид се приближи към него.
— Аз съм Грег Търнър, втория помощник-инженер. Мога ли да помогна с нещо?
— Покажете ми най-краткия път до мостика и се погрижете тези хора да се приберат в каютите си.
— Лошо ли е положението? — попита Търнър.
— Някога чували ли сте за добро отвличане?
— Съжалявам. Тъп въпрос.
— Няма проблеми.
Търнър даде указания на Хуан, както и магнитната си карта, която щеше да му осигури достъп до всички помещения на кораба. Кабрило се втурна енергично. Стигна до вратата, на която пишеше „Достъп само за оторизиран персонал“, прокара магнитната карта през електронното устройство и задържа вратата отворена с близката тежка саксия, за да помогне на хората си. Според него трябваше да се появят след не повече от минута.
Профуча покрай редица каюти и изкачи двете стълбища на един дъх. Изскочи в коридора, който водеше към мостика. Активира лазерния прицел и бавно се доближи до вратата. Спря, когато чу приглушени гласове откъм една каюта през няколко врати от входа на мостика.
— Капитане? — извика той тихо.
Гласовете замряха и някой надникна през открехнатата врата. Единственото око, което го погледна, се ококори ужасено от вида му.
— Няма страшно — меко го успокои Хуан. — Тук съм, за да го спра. Мога ли да говоря с капитана ви?