Корабът на чумата
Шрифт:
Ковач знаеше, че не е бил метеор, а най-вероятно атомна бомба. Двамата пленници не лъжеха. Американските власти знаеха за плана им и бяха наредили ядрена атака. Светлината, видяна над Европа, сигурно бе от ракетата, доставила бойната глава.
Сърбинът спря звука на телевизора и прекъсна оживеното бърборене на говорителката. Трябваше да помисли над възможностите си. След като бяха изпратили хора на „Златно небе“, значи знаеха, че той се намира на кораба. Не, това не звучеше логично. Той бе на борда, защото бе заподозрял тяхното присъствие тук.
— Но ще ме чакат там — промърмори той.
Който и да бе изпратил двамата американци на „Златно небе“, най-вероятно ЦРУ, щеше да изпрати други служители на пристанището да посрещнат кораба. Замисли се дали би могъл да се измъкне от засадата. После се запита дали си заслужава риска. По-разумно бе да спре кораба и да избяга с една от спасителните лодки. В Егейско море имаше хиляди острови, където да се скрие, докато планира следващия си ход.
Оставаше въпросът с пленниците. Дали да ги убие, или да ги вземе като заложници? Не се притесняваше от мъжа, който му приличаше на наркоман. Но нещо в жената му подсказваше, че е изключително опасна. По-добре да ги очисти и двамата, вместо да се тревожи, че ще му избягат.
Оставаше една последна подробност. Вирусът. Той живееше само една-две седмици в запечатан контейнер, така че нямаше да свърши никаква работа след бягството му. Пускането му щеше да зарази хилядата души на борда и ако имаха късмет, те щяха да го разпространят, когато се приберат у дома. Но не мислеше, че ще се получи. Корабът щеше да бъде поставен под карантина, а пътниците — изолирани, докато престанат да разпространяват заразата. Е, по-добре от нищо.
Ковач се надигна и тръгна по мостика. Нощта се бе спуснала и единствената светлина идваше от радарите и контролните табла. Дежурни бяха двама офицери и двама кормчии. Помощникът на Ковач, Леърд Бергман, пушеше на мостика.
— Искам да слезеш в пералнята и да пуснеш вируса ръчно — нареди му Ковач.
— Да не е станало нещо с предавателя?
— Нищо, за което да се притесняваш сега. Просто иди в пералнята и си свърши работата. После намери Ролф и елате при мен. Изчезваме от кораба.
— Какво става?
— Довери ми се. Ще ни арестуват веднага щом пристигнем на Крит. Това е единственият начин.
Един от офицерите внезапно извика:
— Откъде, по дяволите, се появи тоя и какви игрички играе? Повикайте капитана и включете алармата за катастрофа — заповяда той и се втурна към отсрещния мостик.
— Остани с мен — каза Ковач и двамата с Бергман се затичаха след офицера.
Огромен товарен кораб приближаваше с висока скорост към „Златно небе“. Приличаше на кораб-призрак с угасените си светлини, но пореше водата поне с двадесет възела. Офицерът извика към колегите си на мостика:
— Не го ли видяхте на радара?
— Беше на седемнадесет километра от нас, когато направих последната проверка —
— Включи алармата.
Сирените на „Златно небе“ не произведоха желания ефект. Корабът продължи право напред, сякаш възнамеряваше да среже другия съд наполовина. Тъкмо когато изглеждаше, че катастрофата е неизбежна, носът на кораба зави рязко с висока скорост, каквато офицерът никога не бе виждал, и застана до „Златно небе“. Деляха ги само няколко метра.
Ковач си спомни докладите за голям кораб, минал нелегално през Коринтския провлак в нощта, когато отвлякоха сина на Хенли. Винаги бе подозирал, че двата инцидента са свързани. С инстинкта на плъх разбра, че идват за него. Влезе обратно в кабината, грабна една от радиостанциите и повика Ролф Стронг, третия, който бе пристигнал с него на борда.
— Ролф, Ковач е. Искам да разкарат всички от машинното и да се заключиш вътре. Никой няма право да влиза вътре. Убий всеки, който се възпротиви. Разбираш ли?
За разлика от Бергман, Стронг никога не задаваше въпроси.
— Разчиствам машинното и никой не може да влиза. Ясно.
Ковач извади пистолета от якето си и каза на Бергман:
— Излез и вземи шест-седем жени, без значение дали са пътнички или от екипажа. Доведи ги тук колкото се може по-бързо. Мини през каютата ми и донеси всички оръжия.
Преди Бергман да поиска обяснения, Ковач добави:
— Том Северънс е мъртъв, планът е провален, а хората, отговорни за това, се намират на онзи товарен кораб. Тръгвай!
— Да, сър.
Сърбинът заключи вратата на кабината, завъртя сребристия заглушител на пистолета и равнодушно застреля двамата служители и офицера. Изстрелите бяха допълнително приглушени от воя на сирените, така че вторият офицер разбра какво става чак когато видя труповете. Едва успя да вдигне очи към Ковач, преди две аленочервени петна да се появят на снежнобялата му униформена риза.
Ковач подозираше, че враговете от товарния кораб щяха да метнат въже на парахода, за да изпратят атакуваща група, затова бързо пристъпи към контролното табло. Имаше шайба за намаляване или увеличаване на скоростта и прост лост, с който да завърти руля.
Той завъртя парахода настрани от ръждясалия кораб. „Златно небе“ бе едва на няколко години и макар да бе построен повече за лукс и развлечения, отколкото за скоростни пътувания, сърбинът бе убеден, че щеше да успее да избяга от вехтото корито.
Потегли напред и го задмина, но само за секунди. Отсреща ускориха и изпълниха същия завой. Ковач бе изумен, че ръждясалата развалина можеше да се движи толкова бързо. Погледна контролното табло и видя бутон, на който пишеше „Аварийна скорост“. Натисна го и установи, че скоростта им се увеличава. Погледна през мостика и видя, че товарният кораб изостава. Ухили се доволно. Щеше да се нуждае от час-два да увеличи разстоянието между тях, преди да спре и спусне спасителната лодка, но това нямаше значение.