Корабът на чумата
Шрифт:
— Хей, човече, бъди благодарен, че не си поемам дъх — пошегува се Линк с плътния си баритон.
— Председателю, СОСО видя вратите на укритието за подводници. На около петдесет метра сме.
— Добре, Линда. Остави ни на дъното вдясно от входа на дока.
— Разбрано.
След секунда „Номад“ потръпна леко, когато Линда го настани на пясъчното морско дъно.
— Намалявам мощността на цялото второстепенно оборудване. Кажете, когато сте готови.
— Е, какво ще кажеш, великане? — обърна се Кабрило към Линк.
— Да действаме.
Хуан си сложи шлема, като се увери, че екипировката
Капакът се вдигна нагоре и освободи малкото количество останал въздух. Мехурчетата изглеждаха сребристобели в мрачината, но благодарение на вълните, които се удряха в пристана, нямаше да бъдат забелязани.
Хуан се измъкна от камерата и спря на горната палуба на подводницата. На угасени светлини водата изглеждаше тъмна като мастило. Кабрило бе израснал в южна Калифорния и обичаше морето, откак се помнеше. Завърши училище за водолази и сърфисти още в тийнейджърските си години. Във водата се чувстваше удобно като тюлен и бе почти толкова добър плувец. Тъмнината само засилваше увереността му, когато се гмуркаше.
Линкълн изскочи от „Номад“ след секунда. Хуан затвори капака и двамата зачакаха Еди и Макс да повторят процедурата. След като всички се измъкнаха от подводницата, Кабрило рискува да светне подводен фенер, засланяйки лъча му с ръка.
Иранското укритие за подводници бе построено чрез изкопаване на двеста метра дълъг и тридесет метра широк окоп от океана на изток към пустинята. Над него бе издигната обвивка от подсилен бетон, дебела почти три метра и способна да издържи на пряко бомбено попадение. Беше построена преди нахлуването на САЩ в съседен Ирак и иранците сигурно бяха наясно, че някоя от противобункерните бомби от американския арсенал можеше да срине цялата постройка за миг. На юг и на север от дока се намираше главният кей на военноморската база, а административните сгради, работилниците и казармите се простираха на три километра навътре в сушата.
Откъм морската страна на укритието имаше две масивни врати, които се отваряха хидравлично навън. Надуваеми мехури запечатваха пролуката между долната част на вратата и бетонната площадка, за да попречат на водата да нахлуе в сградата. Ако не употребяха експлозиви или ацетиленова горелка, вратите бяха недостъпни.
Кабрило се отдалечи от тях и поведе екипа си през тъмното царство. На всеки няколко секунди насочваше лъча на фенера към покритата с водорасли и рачета стена, която предпазваше базата от опустошенията на океана. След петнадесет метра лъчът се спря на онова, което беше търсил. В стената имаше дренажна тръба, широка около метър, тъмна дупка, която захранваше помпите за пресушаване на дока. Внимателно прикрил лъча, Кабрило огледа металната решетка, вградена в бетона с цел да попречи на някого или нещо да се вмъкне нагоре по канала. Стоманата беше леко корозирала, но бетонът бе абсолютно здрав. Беше му нужна цяла минута, за да забележи жиците на върха и шестте метални пръчки.
Единият начин да се попречи на вероятните
Хуан посочи жиците на Линк, най-добрия специалист на Корпорацията по проникване в тила на противника. С опипване Линкълн нагласи шунтове на три от стоманените пръчки, използвайки алигаторни скоби и жици, за да не спре движението на тока. После извади две туби от водолазната си раница. Отвори едната и намаза краищата на решетката със сиво вещество, което приличаше на пластилин. След това изцеди от втората туба същото количество пластилин върху първия слой.
Инертни поотделно, двете вещества образуваха разяждаща киселина, когато се смесеха. След по-малко от минута металът бе достатъчно увреден и Линк счупи прътовете. Жиците му все още поддържаха движението на ток и алармите мълчаха. Той остави прътовете на пясъка, като внимаваше да не докосва разядените краища, и задържа настрани отпуснатите жици, за да направи път на Макс, Еди и Хуан. После и самият той се пъхна в тръбата.
Сега, когато вече бяха защитени от любопитни погледи, Хуан усили светлината на фенера. Лъчът образува широк пръстен върху стените на тръбата. Внезапно бърза сянка се спусна към него. Той размаха диво ръка. Тръбната перка и опашката на бебе акула бързо изчезнаха зад него.
— Добре че я срещнахме сега, а не след няколко години — ухили се Еди.
Кабрило имаше нужда от секунда, за да успокои ускореното биене на сърцето си, преди да продължи надолу по тясната тръба. Беше по-нервен, отколкото очакваше, а това не му харесваше. Тръбата водеше към огромен клапан, който щеше да е затворен, ако докът бе празен. Но през двата дни, прекарани в грижливо наблюдение на укритието, не видяха нищо, което да сочи, че иранците бяха изпомпали водата, след като бяха получили най-новата си подводница.
Четиримата мъже се пъхнаха в чудовищната помпа за пресушаване. Роторните перки бяха направени от ярък феробронз, монтиран с болтове към главината. Хуан бе дошъл подготвен за болтове, а в случай че перките бяха заварени, носеше малка горелка. Той извади гаечен ключ от торбичката на бедрото си и нападна съоръжението. Ъгълът беше неудобен, а проклетите болтове сигурно бяха затегнати с пневматичен пистолет и му бе доста трудно да развърти всичките дванадесет. Един го затрудни толкова много, че ярки петна избухнаха зад затворените му клепачи. Когато болтът най-после се откачи, гаечният ключ подскочи нагоре и го поряза. Малко облаче кръв увисна в светлината на фенера.
— Да не се опитваш да накараш акулата да се върне? — закачи го Макс.
— Стига огромният ти задник да е между мен и нея, нямам проблеми.
— Не е огромен, просто добре подплатен.
Хуан приключи с болтовете и остави настрани всяко от петдесетсантиметровите остриета. Наложи му се да откачи резервоара си за въздух и да се сгърчи под корпуса на помпата, за да мине от другата страна. Изчака останалите да се присъединят към него и да върнат резервоарите си по местата им.