Корабът на чумата

Cussler Clive

— Хали, нещо на сонара? — попита Кабрило.

— С изключение на шума от осемте близки кораба, навън няма никой освен нас, невинните превозвачи — отговори Хали, после замълча за миг, сякаш се чудеше дали да добави нещо.

Хуан усети колебанието му и го подтикна.

— Хайде, сподели. Няма значение за каква дреболия става дума.

— Около минута след като комуникациите в Бандар абас замряха, имаше бързо предаване от военноморската база в Чах бахар.

— Чу ли нещо по-късно?

Хали поклати глава.

— Не. Само това.

Кабрило не знаеше какво

да прави с дадената информация, затова я пренебрегна за момент.

— Ами самолети и хеликоптери?

— Разузнавателен самолет от самолетоносача на юг направи обиколка преди около час, но от приятелите ни на север няма нищо.

Хуан изпита известно облекчение и започна да вярва, че все пак ще успеят да се измъкнат. Точно в този момент Хали изкрещя:

— Сонарен контакт! Деветдесет градуса, седем хиляди метра. Торпедо във водата. Мамка му, чакало ни е в засада.

Повече от пет мили отделяха кораба от приближаващото торпедо и Хуан знаеше, че има предостатъчно време да измъкне „Орегон“ от опасността. Гласът му остана спокоен.

— Проследи го, Хали. Да се уверим накъде отива, преди да реагираме.

— Сонарен контакт! — отново извика Касим. — Второ торпедо във водата, същите градуси и обсег. Първата рибка се отправи към товарния кораб. Идентифицирах го като „Сага“, която напусна Бандар абас двадесет минути преди нас. Положението се влоши.

— Получихме предупреждение от бойната група на самолетоносача — съобщи Хали. — Чули са ни и изпращат самолети.

— Настъпва пълна суматоха — ухили се Макс накриво.

— Не е лъжа — промърмори Хуан.

— А стига бе! — изрева Хали. — Нов контакт. Изстреляха трето торпедо. Очевидно мишените им са „Сага“, танкерът зад нас, на име „Аги Джонстън“, и ние.

Кабрило можеше да се справи лесно с едно торпедо, насочено към „Орегон“. Може би дори с две, ако успееше да вкара кораба си между второто торпедо и неговата мишена, но с три риби във водата възможностите му бързо се изчерпваха. Или „Сага“, или „Аги Джонстън“ щяха да понесат директен удар. Нямаше начин да позволи това да се случи на танкера с товар от двеста хиляди тона петрол.

— Току-що изстреляха четвърто торпедо — съобщи Хали с изумление в гласа. — Четири риби във водата. Разстоянието между „Сага“ и първата е две хиляди метра. Последното торпедо се движи много по-бавно от останалите.

— Чака да види какво ще пропуснат останалите — каза Макс, — за да довърши работата.

Ако някое торпедо пропуснеше целта си или не избухнеше, резервното щеше да се намеси и да унищожи мишената. Кабрило бе добре запознат с тактиката. Но нямаше защита срещу нея. Вече мислеше, че ще извадят страхотен късмет, ако успеят да се измъкнат от Оманския залив живи.

5.

Параход „Златна зора“

Индийския океан

Ръката на нападателя се стегна като менгеме около устата и носа на Джанике Дал. Тя не можеше да диша, а борбата с мъжа само влошаваше положението. Гърчейки се ожесточено, тя успя да си поеме

дъх и да отложи изпадането в безсъзнание. Завъртя се настрани, но ръката му остана върху лицето й.

Оставаха й секунди, преди да припадне, но не можеше да направи нищо. Приличаше на удавяне, най-ужасната смърт, която можеше да си представи, само дето нямаше да потъне в ледените прегръдки на водата, а в ръцете на непознат. Джанике продължи отчаяно да се бори за глътка въздух.

Събуди се с вик. Надигна глава и рамене от леглото, но чаршафите и одеялата, които я покриваха, я дърпаха назад. Прозрачната пластмасова тръбичка за кислород се бе усукала около врата й и я задушаваше повече от астматичния пристъп. Разтърсена от кошмарите, които винаги придружаваха кризите й, Джани се протегна към инхалатора на нощното шкафче, осъзнала, че все още лежи в болницата на кораба. Сложи мундщука в уста, натисна спрея и вдъхна дълбоко вентолина.

Лекарството облекчи дишането й и успокои най-зловещите симптоми на пристъпа. Сърцето й все още биеше лудо след кошмара, а тръбичката се бе разместила, така че получаваше кислород само през едната ноздра. Тя нагласи тръбичката и незабавно се почувства по-добре. Оправи чаршафите си и легна удобно в наклоненото легло.

Това беше третият й ден в клиниката. Третия ден в безкрайни часове самота, отегчение и проклинане на слабите й дробове. Приятелите й се отбиваха редовно, но тя знаеше, че никой от тях не искаше да остава дълго при нея. Не ги обвиняваше. Не беше приятно да я гледат как диша като риба на сухо и смуче инхалатора си. Дори не бе имала сили да остави сестрата да смени чаршафите и можеше да си представи как миришеше.

Внезапно завесата около леглото й се отдръпна назад. Доктор Пасман се движеше толкова тихо, че тя въобще не чу влизането му. Беше около шестдесетгодишен пенсиониран сърдечен хирург от Англия, оттеглил се от практиката след развод и станал корабен лекар в параходната линия „Златни пътешествия“, за да се наслаждава на по-спокоен живот и да лиши бившата си съпруга от половината от огромната заплата, която преди бе изкарвал.

— Чух те да викаш — каза той, като огледа мониторите. — Добре ли си?

— Просто поредния пристъп — успя да се усмихне Джани. — Едно и също вече три дни — обясни тя, после добави с привлекателния си скандинавски акцент. — Но не беше толкова зле като преди. Мисля, че вече отминават.

— Аз ще реша това — отвърна докторът, като най-после я погледна загрижено. — Синя си като боровинка. Дъщеря ми има хронична астма, но не зловеща като твоята.

— Свикнала съм — сви рамене Джанике. — Първия пристъп получих, когато бях на пет годинки, така че се разправям с болестта вече три четвърти от живота си.

— Исках да те питам боледуват ли и други членове на семейството ти от астма?

— Нямам братя и сестри, родителите ми не са се оплаквали, но мама ми каза, че баба ми имала астма, когато била малка.

Пасман кимна.

— Да, астмата често е наследствено заболяване. Според мен пътуването ти по море далеч от замърсяването би трябвало да облекчи симптомите.