Корабът на чумата
Шрифт:
— Какво става?
— Колегата ми ще провери. Трябва да облечеш това — Джулия й подаде защитния костюм. — Ще го направим много внимателно, ясно ли е?
— Болна ли съм?
— Не мисля така.
Джулия нямаше да знае това със сигурност, докато не направеше пробите, но никога не би го споделила с уплашеното момиче.
— Страдам от астма — обясни й Джани. — Затова съм в болницата. Имах ужасен пристъп, който докторът не можа да овладее.
— Премина ли?
— Мисля, че да. Не съм използвала инхалатора, откак… — гласът й замря.
— Но си останала с кислородната маска?
— Видях какво се случи с доктор Пасман и приятелката ми Карин. Мислех, че сигурно са вдишали нещо, затова продължих да използвам апарата.
— Ти си смело и умно момиче. Мисля,
Идеята, че бе направила нужното, за да си помогне, вдъхна малко увереност на Джани, както и надежда, че ще се измъкне жива от кораба.
Еди се втурна обратно в стаята.
— Взривът разруши коридора. Не можем да се върнем горе по пътя, откъдето дойдохме.
— Има ли друга възможност?
— Да се надяваме. Чувам, че долната част на кораба се пълни с вода.
Водата нахлу под вратата и ако не беше защитният костюм със собствен въздушен запас, Кабрило щеше да се удави. След като се мъчи няколко минути да освободи протезата, той се отпусна назад и остави морето да бучи над него, докато бързо запълваше машинното. Водата вече бе над един метър и се надигаше всяка секунда. Единствената му утеха бе, че останалите от екипа не бяха проникнали толкова дълбоко в „Златна зора“ и щяха да се измъкнат сравнително лесно.
Докато оглеждаше машинните помещения, не видя никакви жертви, което му подсказа, че корабът се е движел на автопилот. Той се зачуди колко дълго вирусът ще остане във въздуха, след като не можеше да инфектира никого. Хъкс вероятно имаше някаква представа, но това беше нов вирус дори за нея и сигурно можеше само да гадае.
Климатиците не работеха от известно време и даваха възможност на праха и микробите да се натрупат по околните повърхности. Дали беше минало достатъчно време? Кабрило само можеше да се надява на това. Знаеше, че престоят във водата и мислите му само отлагат неизбежното.
Освободи дясната си ръка от ръкава и я протегна към десния си крак. Сграбчи плата в края на крачола и го издърпа над изкуствения си крак. С опитни пръсти разкопча каишите на протезата и свали лепенката, която я придържаше. Почувства незабавно облекчение, след като откачи протезата, макар че костюмът му остана прикован под вратата.
Сега следваше трудната част. Хуан се протегна над рамото си, за да увеличи притока на въздух към костюма си, и го усети как се издува. Винаги носеше със себе си три неща: запалка, макар да си позволяваше по някоя пура много рядко, миниатюрен компас с размера на копче и сгъваем нож. Той извади ножа от джоба си и отвори острието с една ръка. Трябваше да се свие като зародиш, за да стигне до края на крачола си, като се бореше с тежестта на водата, която все още нахлуваше под вратата. Ножът бе остър като скалпел и лесно проряза защитния костюм. През процепа нахлу вода и започна да изпълва дрехата. Хуан заработи по-бързо, като режеше плата светкавично, за да се освободи, преди наводнението да го смаже. Лежеше настрани. Водата притисна лицето му и го принуди да завърти глава и да се опита да се издигне няколко сантиметра, без да спира рязането. Новото положение бе прекалено неудобно и затрудняваше работата му. Той си пое дълбоко дъх и се спусна надолу, размахвайки острието около глезена си, за да пререже заклещения плат. Дробовете му молеха за въздух, но той пренебрегна нуждите на тялото си и заработи спокойно въпреки опасността. Опита се да се освободи, но здравият найлонов плат не се късаше. Наложи му се да си поеме дъх, затова се надигна да опразни скафандъра си от вода, но напрежението бе прекалено голямо. Скафандърът отказа да се опразни. Дробовете му се, сгърчиха и няколко мехурчета изскочиха от устата му. Болката в гърдите му напомни, че мозъкът копнее за кислород. Вече започваше да му се вие свят. Той задърпа ожесточено костюма и усети как се разкъсва леко. Опита се да се успокои, но инстинктът за оцеляване надделя над логиката. Отново се наведе и трескаво започна да реже плата, като в същото време го дърпаше с цялата си останала сила. Внезапно се прекатури назад. Или напълно бе прерязал
Застана прав и водата, изпълнила костюма му, се оттече. Заради бързата струя под вратата не можеше да стои стабилно на един крак, затова се качи на една от работните маси. Трескаво завърза съдрания плат, като затягаше възлите колкото се може по-добре. Намали притока на въздух, когато костюмът се втвърди и скова. Беше сигурен, че благодарение на положителното напрежение в него нищо опасно нямаше да проникне през цепките. Излагането му навън бе съвсем кратко, а почти през цялото време се намираше под водата, затова се надяваше, че няма да се зарази и всичко ще е наред.
Сега осъзна че е затворник в потъващ кораб. Нямаше начин да се измъкне, нито да се свърже с екипа си или с „Орегон“. Залута се сляпо в тъмнината, протегнал ръце пред себе си, за да се ориентира в огромното помещение. Без изкуствения крак движенията му бяха тромави и бавни, но най-после намери другата работна маса, която бе видял по-рано. Отвори чекмеджетата и заопипва инструментите. Накрая откри онова, което търсеше. Фенерът не беше мощен като този, който бе загубил, но лъчът светлина повдигна духа му. Поне вече не беше сляп. Заподскача из машинното, но надигащата се вода затрудняваше движенията му. Мина покрай двата дизелови двигателя и стигна далечната водоустойчива врата. Беше спусната до долу. Затърси ръчния механизъм, който я отваряше, но нямаше такъв.
Почувства начален пристъп на паника, но бързо го потисна. Не знаеше колко вреди бяха нанесли на кораба взривовете и не можеше да прецени колко време оставаше, преди „Златна зора“ да потъне. Ако останеше стабилен като сега, щяха да са нужни няколко часа, за да се наводни машинното. Времето бе достатъчно да измисли начин за измъкване или да даде възможност на Еди и останалите да го спасят.
Но в мига, в който помисли това, отекна протяжен стон. Металът по корпуса на „Златна зора“ се късаше, опънат отвъд точката на пределното напрежение. Хуан усети как корабът се накланя към носа си. Водата в машинното се надигна в мощна вълна, която удари далечната врата. После се върна назад и го принуди да се метне на масата, за да не бъде размазан в преградата. Завъртя лъча наоколо и видя, че количеството вода се бе удвоило. Морската вода нахлуваше изпод вратата в яростни гейзери, сякаш океанът нямаше търпение да погълне поредната си жертва. Часовете на Хуан се превърнаха в минути. Той трескаво затърси изход от помещението. Внезапно му дойде откачена идея. Насочи лъча към един от масивните двигатели и тръбите, които се издигаха от него.
— Аха! — извика Хуан въодушевено.
Джулия се обърна към Джанике Дал със спокоен глас:
— Джани, скъпа, трябва да те изкараме оттук, но за да го направим, трябва да облечеш защитен костюм като нашите.
— Корабът потъва, нали? — попита Джанике.
— Да. Трябва да вървим.
Джулия включи батериите на вентилаторите на костюма и разкопча предницата му. Не обясни на Джани, че костюмът бе повече за предпазване на екипажа на „Орегон“, отколкото на самата нея. Като внимаваше да запази притока на въздух през тръбичките в носа си, Джани пъхна слабите си крака в костюма и го нахлузи върху тесните си рамена. Джулия й помогна да прибере дългата коса в скафандъра и усети, че косата й не е била мита от няколко дни. Очевидно астматичният пристъп бе задържал момичето в клиниката известно време.
— Поеми си въздух дълбоко през носа и го задръж колкото се може по-дълго — нареди й тя.
Джани се подчини послушно. Хъкс откачи тръбичките и ги метна настрани. Закопча костюма и облепи процепите с лепенки.
Възхити се от Еди. Въпреки напеченото положение той не проявяваше нетърпение. Разбираше, че младата жена е на ръба на кататоничен шок и трябва да се отнасят с нея като с малко дете. Според Джулия Джани се справяше чудесно, особено като се имаше предвид какво бе преживяла.