Корабът на чумата
Шрифт:
Той разгледа образа на екрана и установи, че „Златна зора“ потъва бързо. Най-долните илюминатори бяха на по-малко от половин метър от водата, а корабът се бе наклонил леко надясно. Ако изпратеше Мърфи да търси другите, бе напълно възможно и той да попадне в капан. Засега „Златна зора“ потъваше равномерно, но всеки момент можеше да се наклони и преобърне. Нямаше друг избор освен да се надява, че останалите ще успеят да се измъкнат.
— Марк — извика той, — качвай се на хеликоптера веднага щом можеш. Ще останете над кораба, за да приберете всички,
— Разбрано, но това не ми харесва.
— И на мен, синко, и на мен.
След като прецени набързо разположението на помещенията в кораба, Еди Сенг поведе Джулия към малката болница, която се намираше на ниво „ДД“ под главната палуба. С негова помощ лекарката събра проби от кръвта и тъканите на жертвите, които откриха по пътя си.
— Справяш се учудващо добре за немедицинско лице — каза Хъкс, докато работеше по първата жертва.
— Виждал съм в Китай в какво състояние са затворниците след разпитите — отвърна Еди с равен глас. — Оттогава почти нищо не ме притеснява.
Джулия знаеше за мисиите под прикритие, които Еди бе изпълнявал от името на ЦРУ в Китай, и не се съмняваше, че бе преживял невероятни ужаси.
Както бе подозирала, безброй трупове водеха надолу по коридора към клиниката — мъже и жени, които едва бяха имали време да се насочат към мястото, където смятаха, че някой ще им помогне. Тя пак взе проби, като си мислеше, че нещо в тяхната психика им бе дало няколко минути живот повече отколкото на останалите поразени от вируса. Това можеше да е важна следа при изследването на заразата, тъй като Джулия не се надяваше да намери оцелели.
Болничната врата беше отворена. Тя пристъпи над издокаран в смокинг мъж, който лежеше на прага, и влезе в преддверие без прозорци. Лъчът от фенера освети две бюра и няколко шкафа. По стените имаше туристически плакати, надпис, напомнящ на всички, че миенето на ръцете е важна стъпка в предпазването от зарази на кораба, и плакет, който удостоверяваше, че доктор Пасман е завършил медицина в университета в Лийдс.
Джулия насочи лъча към съседния кабинет за прегледи и видя, че е празен. Врата в далечния край на кабинета водеше към помещенията за пациенти, малки кабинки, преградени със завеси. Всяка от тях съдържаше легло и нощно шкафче. На пода имаше още две жертви, млада жена в тясна черна рокля и мъж на средна възраст, облечен в халат. И те, като останалите, бяха потънали в собствената си кръв.
— Мислиш ли, че това е лекарят? — попита Еди.
— Да, така предполагам. Вероятно е бил покосен от вируса в каютата си и се е втурнал насам колкото се може по-бързо.
— Не достатъчно бързо.
— За този вирус никой не е достатъчно бърз — отвърна Джулия и наклони глава. — Чуваш ли това?
— В този костюм не чувам нищо освен собственото си дишане.
— Звучи като помпа или нещо подобно. Джулия отдръпна завесата около едно от леглата.
Одеялото и чаршафите бяха чисти и пригладени.
Пристъпи
Тя се втурна напред.
— Открих жив!
Хъксли дръпна одеялата. Млада жена спеше дълбоко. Тръбичките влизаха право в ноздрите й. Тъмната й коса бе разпръсната по възглавницата и обрамчваше лице с бледи деликатни черти. Беше много слаба, с дълги ръце и нежни рамене. Джулия видя очертанията на ключицата й под тениската. Макар да спеше, личеше, че е преживяла нещо тежко. Очите й се отвориха леко и тя изпищя, когато видя двете фигури над леглото й.
— Всичко е наред — успокои я Джулия. — Лекарка съм. Тук сме, за да те спасим.
Приглушеният й глас не успокои жената. Сините й очи се ококориха ужасено и тя се отдръпна към таблата на леглото, придърпвайки завивките над себе си.
— Казвам се Джулия, а това е Еди. Ще те изкараме оттук. Как се казваш?
— Кои… кои сте вие? — заекна младата жена.
— Аз съм лекарка от друг кораб. Знаеш ли какво е станало?
— Снощи имаше купон.
Жената не каза друго, очевидно бе в шок. Джулия се обърна към Сенг.
— Извади още един биологичен костюм. Не можем да я откачим от кислородния апарат, докато не го облече.
— Защо? — попита Еди, като разкъса найлоновата опаковка на резервния костюм.
— Питам се защо само тя е оцеляла. Вирусът сигурно се пренася по въздуха. Тя не е дишала околния въздух, а кислорода от болничната система и когато заразата е избухнала, е използвала този апарат.
Джулия погледна момичето и прецени, че е на около двадесет години. Вероятно бе на пътешествие със семейството си или член на екипажа.
— Как ти е името, сладурче? — попита тя.
— Джанике. Джанике Дал. Приятелите ме наричат Джани.
— Мога ли и аз да те наричам Джани? — попита Джулия, като седна на леглото и насочи светлината към скафандъра си, за да покаже лицето си на момичето.
Джанике кимна.
— Добре. Аз съм Джулия.
— Американка ли си?
Тъкмо когато Джулия отвори уста, за да отговори, силен шум изпълни стаята.
— Какво беше това?
Еди нямаше време да й обясни, че бе експлозия, преди втори, по-мощен взрив да разтърси кораба. Джанике изпищя и издърпа одеалата над главата си.
— Трябва да вървим — каза Еди. — Веднага!
Още два взрива разлюляха „Златна зора“. Единият бе близо до клиниката и събори Еди на пода и принуди Джулия да заслони Джанике с тялото си. Лампата падна от тавана и крушката се разби с трясък.
Еди се надигна.
— Остани с момичето — каза той на Джулия и изфуча навън.
— Джани, всичко е наред. Ще те изкараме оттук — каза Джулия и отметна одеялата.
По бузите на Джани течаха сълзи, а долната й устна трепереше.