Корабът на чумата

Cussler Clive

— При нас единственото правило беше, че трябва да използваме приборите за хранене, а не за да се бием с тях.

— Сигурна ли си за утре? — попита Хуан, като мина към предстоящата задача.

Дори в тази луксозна атмосфера не забравяха за работата си.

— Цял ден се подготвях. Може да не съм готова да поведа „Отговорните“, но ще се справя чудесно при разговор с някого от тях. Трябва да призная, че колкото повече научавам, толкова по-странно става. Как може човек да повярва, че извънземен интелект от паралелна галактика контролира живота му?

Направо главата ми не го побира.

— Е, нали знаеш, има всякакви чешити — отвърна Хуан.

Винаги беше вярвал, че стига да не нараняват другите, убежденията на хората са си тяхна лична работа, а той нямаше право да ги съди.

— Знаеш, че след изпълнението ни в Гърция охраната ще е нащрек, нали?

Линда кимна.

— Знам. Може дори да не ме допуснат вътре, но си струва риска.

Кабрило се канеше да отговори, когато четирима души се появиха на прага на трапезарията. Джулия Хъксли беше облечена в бяла престилка, както винаги. Марк Мърфи и Ерик Стоун се бяха издокарали. И двамата носеха сака и вратовръзки, макар че краищата на ризата на Марк се подаваха от панталона му. Работата във флотата бе научила Ерик на обноски, но той очевидно се чувстваше неудобно в дрехите си. Или пък изпитваше неудобство заради четвъртия член на компанията.

Джулия свали от очите на Джанике Дал шала, който й бе попречил да види някои части на кораба. Кабрило се бе съгласил тя да вечеря с тях, но само при условие, че носеше кърпа на очите, докато обикаля „Орегон“. Джани бе издокарана с взета от „Вълшебния магазин“ рокля и макар че беше доста слаба, Хуан разбираше защо младите Стоун и Мърфи бяха толкова развълнувани. Джани бе красива и деликатна жена, която щеше да върже езика и на закален циник. Беше загубила ужасната си бледост, а черната й коса приличаше на вълна от обсидиан. Той инстинктивно се надигна.

— Госпожице Дал, изглеждате великолепно.

— Благодаря ви, капитан Кабрило — отговори тя, като оглеждаше залата.

— Извинявам се за превръзката, но не можех да позволя да видите всичко на нашия кораб.

Той се усмихна леко, когато видя как Ерик и Марк се сборичкаха кой да подаде стола на Джани.

— Вие и екипажът ви спасихте живота ми, капитане. Никога не бих се обидила от изискванията ви.

Гласът и акцентът й притежаваха чаровна мелодичност, която впечатли и тримата мъже.

— Просто съм благодарна, че мога да стана от леглото за малко.

— Как се чувстваш? — попита Линда.

— Много по-добре, благодаря. Доктор Хъксли се справи с астмата и не съм имала повече пристъпи.

Ерик спечели двубоя и се настани вляво от нея. Марк се намръщи, заобиколи масата и седна до Линда.

— За съжаление нещо не се разбрахме с кухненския персонал — каза Хуан в мига, когато предвожданите от Морис келнери измаршируваха откъм кухнята с подноси в ръце. — Някак си — продължи той, като вторачи очи в главния стюард — останаха с впечатлението, че сте от Дания, а не от Норвегия. Искаха да приготвят традиционните ястия от вашата родина, но сега ще ядем датска храна.

—

Много мило от ваша страна — усмихна се Джани. — А двете кухни са толкова сходни, че няма да забележа разликата.

— Чу ли това, Морис?

— Не.

— Ще започнем с херинга — съобщи Хуан, — последвани от fiskeboller, което са кнедли с риба, доколкото разбрах. После идва свинско печено със зеле и печени картофи. Накрая палачинки със сладолед и шоколад или ris ala mande.

Усмивката на Джани се разшири.

— Това е оризов десерт — обясни тя на останалите. — С черешов сос. Любимият ми. И в нашата кухня го има.

— От Осло ли си? — попита Линда, когато първите ястия бяха подредени на ленената покривка.

— Преместих се там след смъртта на родителите си, но съм родена далеч на север в малко рибарско селце на име Хонингсвад.

Хуан си помисли, че това обясняваше тъмната й коса и кожа. Лапландците, също като инуитите от Аляска или местните хора в Гренландия, бяха получили по-тъмна кожа като защита от силния блясък на слънцето върху леда и снега. Джани сигурно имаше малко туземна кръв.

Преди да успее да й зададе въпроса, забеляза Хали Касим на прага. Косата му стърчеше нагоре, а тъмните кръгове под очите му се забелязваха дори отдалеч. Хуан се надигна.

— Бихте ли ме извинили?

Приближи се до специалиста по комуникации и каза:

— Изглеждал си и по-добре.

— И съм се чувствал по-добре — съгласи се Хали. — Каза, че искаш резултатите от работата ми веднага щом приключа. Ето ги — подаде лист хартия. — Използвах дори звукосмесителя на Мърфи, но това е най-доброто, което успях да направя. Съжалявам. Числата в скоби отбелязват времевия интервал между думите.

АЗ НЕ… (1:23) ДА… (3:57) ЗА ДОНА СКАЙ… (1:17) АКТИВИРАНЕ НА ИН… ЧА… (:45) КЛЮЧ… (1:12) УТР(Е)… (3:38) ТОВА НЯМА ДА Е… (:43) МИНУ(ТА)… (6:50) ДОВИЖДАНЕ (1:12)

— Това ли е? — Хуан се помъчи да скрие разочарованието си.

— Това е. Има няколко абсолютно неясни звука и компютърът не дава повече от десет процента сигурност за значението им. По дяволите, той даде дори на името на Дона Скай само четиридесет процента, но съм почти сигурен, че е вярно.

— Колко дълъг беше разговорът на Мартел със Северънс от момента, когато включи устройството против подслушване до сбогуването им?

— Двадесет и две минути и шест секунди.

Кабрило прочете записа отново.

— Четирите неща, които правят впечатление, са: Дона Скай, някакъв ключ и части от „ля“. Какво казва компютърът по въпроса? Имам предвид точността.

Хали бе прекарал часове над данните и нямаше нужда да поглежда бележките си.

— Шестдесет и един процента. „Ключ“ беше на деветдесет и два процента.

— Хм. „Ин“, „ча“ и „ключ“ са на четиридесет и пет секунди една от друга, следователно можем да предположим, че са свързани. А след като се появяват минута и седемнадесет секунди след споменаването на Дона Скай, вероятно и тя е свързана по някакъв начин.