Кутия за енфие

Вежинов Павел

— Глупости! От къде на къде?

— Имаме показанията на вашия син. Обяснете ми откъде я имате.

— Никога не съм купувал такива глупости! Но и тъй да е. Престъпление ли е човек да държи в своята вила кутия за енфие?

— Ааа, знаете за какво служи? — обади се доста злорадо Дюран.

— Ами да не съм сляп.

— И аз не съм сляп, но в първия момент я помислих за табакера. Ще ми кажете ли какво търси у вас?

— Сто пъти ли да повтарям! Виждам я за пръв път.

Дюран се облегна в креслото си. И премери

с поглед Капелани така, както ястребът гледа врабчето. И тоя път гласът му прозвуча наистина много тежко и внушително:

— Господин Капелани, тая кутия е била в ръчния багаж на Периа през нощта на убийството. И тогава е изчезнала… А сега най-внезапно я намираме у вас. Добре, кажете ми вие как да си обясним тая работа?

Настроението на Капелани изведнаж спадна. Той помълча малко, после отвърна с доста глух глас:

— Вие имате ли ум в главата? За какво ще взема тая кутия? За да ми я триете сега на носа ли?

— Тя струва около петдесет хиляди франка, господин Капелани.

— Може да струва и петстотин хиляди. Да не искате да кажете, че съм някакъв вулгарен крадец?

— Това е най-малкото. Тогава е бил убит Периа. И кутията е изчезнала заедно с някои други вещи.

— Засрамете се, господин инспекторе.

Капелани се омърлуши съвсем и за пръв път седна в един от фотьойлите. Грамадният му плешив лоб се бе покрил с капчици пот.

— Не желая да разговарям повече с вас! — каза той. — Искам да се посъветвам с адвоката си.

— Да, ще ви дадем тая възможност. Но отговорете ми преди това на следния простичък въпрос. Защо последния път се върнахте през София? Защо не взехте самолета на „Сабена“, който щеше да ви доведе директно в Париж?

— Защото го пропуснах! — каза нервно Капелани.

— Това не е сериозен отговор. Как ще го пропуснете, като дори не сте си взели билет за него.

— Аз изобщо не знаех кога ще свършат моите преговори. Беше вече късно за „Сабена“. Тогава проверих в агенцията и разбрах, че имам удобна връзка в София… Това е всичко.

— Я си припомнете добре, господин Капелани. Да не би Периа да ви е дал кутията? Просто да я пренесете през границата. И сега ви е страх да си признаете?

Колкото да бе разгневен, Капелани усети хитрата уловка.

— Оставете тия номера! — каза той грубо. — Нито познавам Периа, нито съм разговарял с него. Вече ви обясних миналия път тая работа.

— Но, съгласете се, кутията няма крила. И не може да литне сама до вилата ви, където я намерихме скрита в един щкаф.

— В шкаф?

— Да, в шкаф… И увита в мръсен парцал.

— Мерзост! Това означава, че вие сте я подхвърлили… За да си улесните следствието.

— А пък вие никак не си улеснявате положението с такива обиди — каза Дюран отмъстително. — Всяка ваша дума е записана на магнетофонна лента.

— Вече ви казах. Искам да говоря с адвоката си.

— Да, разбира се, но ще говорите тук! — каза твърдо

Дюран. — Съжалявам много, господин Капелани, но съм длъжен да ви задържа.

— Не! — възкликна уплашено Капелани.

И последните капки на самоувереност се бяха изцедили от него, той изведнаж рухна. Успя само да избърше с длан изпотеното си чело.

— Давате ли си сметка какво правите? — каза той сломено. — Та вие ще ме компрометирате… Ще провалите кариерата ми.

— Съжалявам, господин Капелани, но вашите отговори не ме удовлетворяват.

Капелани изведнаж замръзна на мястото си — мрачен и отчаян като някоя надгробна скулптура. Дюран го погледна презрително, после натисна звънеца. На прага се пряви дежурният полицай.

— Заведете господина в ареста — каза Дюран. — Но освободете преди това сина му.

Капелани стана тежко от фотьойла и с още по-тежка стъпка се отправи към изхода. Вратата се затвори зад гърба му.

В стаята настана глухо, неприятно мълчание.

Пръв го наруши Димов.

— Вие наистина ли смятате да арестувате Капелани? — запита той сдържано.

— Още не съм решил — отвърна Дюран. Колебливо. — Но след всичко това не мога да го пусна, без да се посъветвам с моя началник. Сам виждате, че срещу него има много сериозни улики.

— Господин Дюран, не само като криминалист, но и като приятел ви съветвам да не го правите.

— Защо?

— Защото, според мене, Капелани е невинен… След време ще се принудите да го освободите. А това ще хвърли сянка върху вашата дейност.

Дюран го гледаше втренчено.

— Възможно е да е невинен. — В гласа му се чувствуваше известно раздразнение. — Но къде пък у вас тая сигурност?

— Това го подсказва елементарната логика. Ако убиецът е смятал, че кутията за енфие ни е неизвестна, той и досега би я пазил у себе си. Но ако е осъзнал, че тя може да бъде някаква улика и доказателство срещу него, незабавно би я унищожил. И най-неопитният престъпник не би допуснал такава глупост да скрие уликата едва ли не под кревата.

— А, според вас, как е попаднала у Капелани?

— Много просто, била е подхвърлена там от истинския убиец. С цел да подведе следствието.

— Не е много интелигентно — измърмори недоволно Дюран.

— Напълно съм съгласен — кимна Димов. — Този човек, убиецът, искам да кажа, или ни смята за пълни некадърници и бюрократи, или наистина прави дилетантски грешки.

— И вие смятате, ле това е Кулон?

— Да, аз ще ви го докажа.

— А какво ви пречи? — в гласа на Дюран отново прозвучаха нотки на раздразнение. — Моля, започвайте…

— Искам да се срещнем преди това с Кулон. Имам нещо пред вид, в което ще се уверя при една лична среща.

Дюран се замисли.

— Не мога да реша тоя въпрос сам — каза той най-сетне. — Трябва да се посъветвам с нашия директор. Иначе ще понеса всички отговорности сам.