Кутия за енфие
Шрифт:
— Ето защо тя се зарадва, като разбра, че Кулон е мъртъв — прекъсна го Димов. — Предпочитала е всичко, само и само да не узнаем за снимките.
— Така изглежда… След като сме излезли, тя влиза при Кулон. За нея вече е съвсем ясно, че с него е свършено. Решението вече е узряло окончателно. Не е било никак трудно да го застреля от упор, защото той не е очаквал, естествено, такава развръзка. После, както предполагахме, догонва влака близо до Лион с много мощната си лека кола. А всичко друго е така, както го знаете.
Дюран се облегна
— Това е цялата история — каза той. — А сега, надявам се, че няма да ми откажете една хубава прощална вечеря.
— Обещахте: сами!
— Добре, сами, упорити човече. Ще отидем в „Максим“.
— Искрено казано, господин Дюран, предпочитам нещо по-скромно. При Надин например.
— Глупости… Искам да ви заведа в хубав и скъп ресторант. Не бойте се, няма да плащам аз сметката.
— Сметката зависи от менюто — усмихна се Димов. — Хем ще си хапнем добре, хем ще се чувствуваме удобно. Не обичам да ми се въртят около главата пет келнери. И един ми стига, особено ако не е от най-бързите.
— Знаете ли, че сте прав? — отстъпи изведнаж Дюран. — Надин може да ни поднесе всичко, което си поискаме, от омарите до пъпеша. Аз ще й се обадя. Ще й поръчам трюфели и чудесни наденички — от „Мортаи сюр Перш“.
Дюран потърка така съблазнително ръце, сякаш вече ги виждаше пред себе си.
— А сега да се качим за малко при директора. Няма да се разболеете от няколко признателни думи.
На другата сутрин те пиеха кафе в чакалнята на летището. Навън денят беше доста навъсен, ръмеше слаб дъжд, духаше вятър. Но въпреки това Дюран изглеждаше във великолепно настроение.
— И тоя път излязохте прав — каза той. — Надин наистина ни предложи чудесна вечеря.
— И сметката не беше лоша — отвърна Димов.
— Не, не заради сметката… Тоя път се беше постарала като за стари приятели. Да не мислите, че всеки ден поднася такова вино? От реколта хиляда деветстотин трийсет и шеста. Просто не знаех, че го има.
Дюран беше прав — Надин имаше не повече от трийсетина такива бутилки. И ги вадеше само в изключителни случаи. Тя дори накара Димов да се подпише в почетната книга на заведението. След като бе изпила няколко чашки с тях, разбира се.
По радиоуредбата оповестиха пътниците да се приготвят за отлитане. Двамата инспектори си стиснаха сърдечно ръцете.
— Надявам се, че пак ще се видим! — каза Дюран.
— А аз се надявам, че тогава ще бъдете поне началник на управление.
— У нас тия неща не стават така бързо. Добър път!
Навън го лъхна хладният вятър, студени пръски дъжд оросиха лицето му. Беше много приятно усещане след задушните летни дни. А това чувство още повече се усили, след като зърна в далечината българския трикольор върху опашката на самолета.
На софийското летище го чакаше
— Какво ново към вас? — запита Димов.
— Дребни работи.
— Наистина ли са дребни?
— Не знам! — усмихна се Ралчев. — Но след твоите международни подвизи ще ти се видят като мухи.
Навън ги чакаше служебна кола. Докато пътуваха към града, Димов успя да разкаже в по-общ вид всичко, което се беше случило. И, разбира се, веднага заваляха въпросите.
— Да оставим нещо и за довечера — отвърна Димов. — Ако ме поканиш на гости, разбира се.
— С удоволствие, шефе… Но кажи ми поне как ти хрумна тая чудесна мисъл?
— Каква мисъл?
— Ами че Периа и Кулон са пристигнали в София с разменени самоличности.
— Нищо не ми е хрумнало! — отвърна сериозно Димов.
— Как така нищо?… Та ти ми каза това свое предположение още преди да тръгнеш за Париж.
— Не беше съвсем предположение. Впрочем, навярно би ти хрумнало и на тебе, ако беше прочел по-внимателно медицинската експертиза.
— Та аз я четох.
— И нищо ли не ти направи впечатление?
— Направиха ми впечатление много работи. Но откъде да стигна до такъв извод?
— Ами там пишеше, че в стомаха на убития са били намерени остатъци от силен алкохол. Навярно уиски. А и знаеш много добре, че в хотела пътникът, записан с името на Периа, е пил само бира.
Ралчев мълчеше поразен. Но като видя разочарованото му лице, Димов побърза да каже:
— Разбира се, тоя факт не беше никакво доказателство. Нищо не е пречело убитият да е пил уиски преди това. В самолета например. Едно хрумване все още не е нищо, макар че всяко хрумване трябва грижливо да се проверява. Аз достигнах до тая истина постепенно, ден след ден и факт след факт.
— Точно така! — оживи се отново Ралчев.
Едва сега Димов се усмихна.
— Всъщност така протече цялото следствие — завърши той. — След много грешки и много колебания. Важното е веднаж човек да улови здравата и вярна нишка… И не случайно нашият учител е казал, че всяко познание е безкрайно приближаване към истината.
Пред очите им вече блестяха скромните светлини на София.
Информация за текста
Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007
Публикация:
КУТИЯ ЗА ЕНФИЕ
Павел Вежинов
Военно издателство
София, 1981
Свалено от „Моята библиотека“
Последна редакция: 2007-04-18 13:18:31