Кутия за енфие

Вежинов Павел

Периа се приближи, без да бърза. Лицето му изглеждаше уморено, безучастно и търпеливо. И все пак усети как младият митничар просто го фотографира с поглед — и то твърде умен, твърде проницателен и хладен. Може би не беше попаднал на най-доброто място.

— Багажа ви, моля!

— Аз съм транзитен — отговори мъжът. — Имам само ръчен багаж.

Той повдигна малко чантата си и я показа. Митничарят един миг се поколеба.

— Отворете я!…

Мъжът извади от джоба си връзка с ключове и отвори чантата. С опитния си поглед митничарят видя, че вътре няма нищо особено —

ризи, пижама, тоалетни принадлежности. Върху всички тия вещи съвсем открито бе поставена кутия за енфие. Стори му се, че и тя не представлява нещо особено, но все пак я взе и я отвори. Кутията бе съвсем празна. Той погледна по-отблизо камъка — като че ли не представляваше ценност.

— Това какво е? — попита младежът за всеки случай.

— Кутия за енфие.

— Вписана ли е в паспорта?

— Не представлява ценност — отвърна спокойно Периа. — Купих я в Истанбул за 20 долара… И то в последния момент, иначе щях да я оставя в транзитния багаж. Митничарят удари печата върху етикета и каза вежливо:

— Митническата декларация, моля!

Периа остави куфарчето върху мозаичния под и извади митническата декларация. Поне в това отношение бе съвсем редовен. Младият митничар дори не поиска да види валутата. Той само подпечата декларацията и кимна:

— Това е всичко.

— Къде е хотелът? — запита Периа.

— А, тук ли ще спите?… На втория етаж. Много чист и уютен хотел, господине… Има и ресторант…

А през това време Берберов спокойно си четеше в администрацията „Пролетни води“ на Тургенев. Като всеки стар ерген той имаше съйсем запазена емоционална природа. И четеше любовни романи с искрено увлечение. Внезапно дочу стъпки в коридора и небрежно повдигна глава. Господи помилуй — пътник! И то истински пътник — чужденец, висок, изискан. В ръцете си носеше само малко ръчно куфарче, навярно като всички други бе транзитен. В своето малко вътрешно тото Берберов го определи като италианец. От Северна Италия, разбира се, Милано, Торино… По всяка вероятност рекламен директор на някоя голяма експортна фирма. Ха да видим дали ще спечели тотото!

Но не спечели. Чужденецът му подаде френски паспорт, Берберов малко разочаровано го разгърна.

— Една стая, моля! Обезателно с баня…

— Всичките ни стаи са с баня, господине… За една нощ?

— Да, утре в пет и половина заминавам с „Ер Франс“ за Цюрих.

— Да ви събудят ли?

— Не, няма нужда… Но ако обичате, попълнете ми фиша. После ще си прибера паспорта.

— С удоволствие, господине!

Периа бръкна в джоба си, извади някаква банкнота и малко небрежно я хвърли на масата. Берберов се усмихна.

— Това не бива да правите в България, господине.

— Защо? — погледна го учудено Периа. — И това ли е забранено?

— Нищо не е забранено, но не е прието — отвърна изискано администраторът. — Аз съм следвал в Сорбоната.

— Съжалявам! — каза Периа и си прибра банкнотата. — Не исках да ви обидя…

— Ето ви ключа! — добави Берберов. — Двеста и осма стая. — Той се усмихна едва забележимо: — Поне съм сигурен, че душът работи…

Периа взе ключа и излезе от стаята. Берберов тъкмо посегна към книгата и се дочуха

нови стъпки. О, чудеса — втори пътник!… И тоя наистина си го биваше. Навярно си бе пийнал, защото малкият спортен каскет беше сложен доста накриво на валчестата му полуплешива глава. Да, пийнал беше, разбира се, още от прага силно го лъхна на вино.

— Аз съм директор Капелани! — представи се охотно пътникът. — Може ли една хубава стая?

— За вас всичко може, господин Капелани. Паспорта, ако обичате…

Капелани намери паспорта си едва в последния джоб, в който бръкна. Докато тършуваше из джобовете си, изтърси някакви книжки и се наведе да ги прибере. Но това движение се оказа малко прекалено за него, той леко залитна и подпря с валчестия си задник вратата. Когато се изправи, на лицето му се бяха появили слаби белези на виновност.

— „Каберне“ е много хубаво вино — каза Кепелани, — но малко силничко.

— Да, бива си го — съгласи се веднага Берберов, докато разгръщаше паспорта му. — Но, за съжаление, в нашия ресторант няма.

— А какво ще ми препоръчате?

Берберов би му препоръчал да се наспи хубаво, но това не влизаше в неговите задължения. Той малко се позамисли.

— „Магура“ например…

— „Магура“?… Какво хубаво име. А какво представлява?

— Много елегантно вино, господин Капелани… И много леко.

— Да, разбирам ви — отвърна обидено Капелани. — Искате да кажете, точно за мене, — На кое наше вино прилича?

— На „Анжу“, да речем.

— Розе?… Да, не е толкова лошо… Как е ресторантът ви?

— Днес е чудесен! Оркестърът има почивен ден.

— А какво ще ми препоръчате за хапване?

— Вретено!

— Вретено? — едва изфъфла думата Капелани. — А какво е то?

— Нещо като самолетна перка. Но с превъзходен вкус. Капелани лекичко се облиза.

— Ще бъдете ли така любезен да ми попълните фиша? — каза той. — Идвам от Истанбул, пътувам за Париж…

— С удоволствие, господин Капелани… Имате стая 212… Ето ви ключа! Да ви събудя ли сутринта?

— Обезателно! — каза живо Капелани. — В четири и половина. Заминавам с „Ер Франс“…

Като се клатеше леко, Капелани тръгна към стаята си. Не беше, разбира се, толкова лесно да сложи малкия секретен ключ в ключалката. Стаята му се видя чиста и приветлива, той метна небрежно чантата си на багажната масичка. А сега две-три хапчета „Алка Зелтцер“ и след четвърт час ще бъде готов за нови подвизи. В края на краищата днеска е неговият последен ден, утре отново ще попадне под ярема на своята Ксантипа.

В същото време и Периа се бе погрижил за себе си. Той позвъни по телефона в ресторанта, за да си поръча нещо. Обади се сам управителят, но трябваше да проговори по немски, за да се разберат.

— Две бутилки бира, моля. Каква имате?

— Само немска.

— Добре, немска! А хайвер някакъв?… Черен?… Отлично!… С малко препечен хляб. В двеста и осем.

— В двеста и осем. Веднага! — отвърна машинално управителят.

Когато келнерът потегли със своята табличка към хотела, в ресторанта влезе Капелани. Изглеждаше в най-добро разположение на духа и наистина вече бе готов за подвизи.