Кутия за енфие
Шрифт:
Но навярно инспектор Дюран беше далеч от тая мисъл. В тишината гласът му прозвуча почти жестоко:
— Кажете, мадам де Вол, защо се опитахте да убиете Пиер Кулон? Защо стреляхте срещу него?
Мадам де Вол погледна инспектора, забави се само един миг и каза тихо:
— Не съм стреляла по никого.
„Значи, съвзела се е“ — помисли Димов с някакво странно облекчение. Каквато и да бе тая жена, все пак тя бе живяла между вълци. Но Дюран само я погледна с презрение.
— Късно е за лъжи и преструвки. Предупреждавам ви, че с това само отежнявате своето положение.
— Не
— Това са показания на Пиер Кулрн.
— Вие ме шантажирате, инспекторе. Пиер Кулон не може да ви каже нещо, което не е истина.
— Искате да кажете, че нямате нищо общо с тая работа?
— Нямам нищо общо със самоубийството на Кулон.
— Тогава защо побягнахте? — запита Дюран със спотаена ярост. — Защо взехте фалшиво име? Защо си послужихте е фалшив паспорт?
— Защото се уплаших.
— От какво се уплашихте?
— Уплаших се, като разбрах, че Кулон е в ръцете ви. Аз бях съучастничка на Периа в неговите работи. Но знаех, че и Кулон е изцяло в течение.
— Познавате ли и някои други от бандата?
— Не, само тях.
— Може би ще си припомните и някои, други — каза Дюран. — Добре, разкажете, каквото знаете.
— Та аз изобщо не познавах Кулон — продължи мадам де Вол. — За него и за дейността му научих едва няколко дена преди убийството на Периа.
— От кого?
— От Периа, разбира се. Когато той бе принуден от обстоятелствата да замине за Бейрут под името Кулон. Аз знаех, разбира се, много добре кой е Кулон и какво представлява той за парижкото общество. Тогава Периа ми призна, че Кулон също като мене работи за него. Предполагам, че той е пласирал крадените скъпоценности.
— А вие?
Аз работех за Периа близо три години. Използувах своя дипломатически имунитет и пренасях през границата крадените скъпоценности. Последния път трябваше да пренеса скъпоценностите на мисис Доналд, откраднати от „Мавритания“. Разбира се, те бяха нарочно пренесени в Бейрут, където аз работя. Можеше да ги получи само Периа и никой друг. Тогава той се реши на тая постъпка — да замине за Бейрут под името на Кулон. С негово съгласие, разбира се. Там работата се свърши благополучно, той ми предаде скъпоценностите на мисис Доналд. И едва в последния момент, когато тръгнахме от Бейрут, ми каза, че ще се срещне на софийското летище с Кулон и там отново ще сменят своите самоличности.
— Защо пътувахте заедно?
Периа го поиска. Всъщност тоя път е наистина най-безопасен. В София няма Интерпол. Там никой не познава ни Периа, ни Кулон.
— По-нататък…
— На летището в София изобщо не видях Кулон. Както се бяхме уговорили, аз просто станах сутринта и отидох на самолета.
— Не ви ли направи впечатление, че Периа не е заедно с вас?
— Естествено. Но аз разбрах това едва в чуждестранната чакалня. Беше вече късно, в никой случай не можех да се върна назад и да го търся. Само това не можех да сторя, дори да имах възможност. Пък и не отдадох кой знае какво значение на тоя факт. Помислих си, че Периа чисто и просто се е успал. Доколкото бях забелязала, той доста добре се черпеше с уиски предната вечер.
— А Кулон не ви ли се обади?
— Да,
— В Париж той не ви ли се обади?
— Не. За последен път го чух и видях в самолета.
— Позволете ми да ви кажа, че лъжете безобразно, госпожо. Вие сте били в дома на Кулон в деня на неговото убийство. Скрили сте се в съседната стая и сте подслушали нашия разговор. Вие сте разбрали, че Кулон е разкрит и предстои неговото арестуване. Вие сте го убили, за да не ви издаде, И да заграбите скъпоценностите, които само той е знаел, че са у вас. Направили сте чудесна сделка. Но сте сбъркали — за себе си, искам да кажа. Ако го бяхте застреляли истински, както би постъпил всеки обикновен бандит, сега нямаше да бъдете в ръцете ни. Но вие и тоя път сте се опитали да хитрувате, искали сте да имитирате самоубийство. За ваше нещастие един куршум не се е оказал достатъчен.
Мадам де Вол го слушаше безучастно, без да помръдне от мястото си.
— Това са измишльотини, инспекторе. Никога не съм била в стаята на Кулон. Просто не съм имала такава физическа възможност. В четири и тридесет и пет аз бях вече в бързия влак за Лион. Отивах на гости на сестра си за няколко дена. Когато пристигнах ка лионската гара, там ме чакаха сестра ми Жанет льо Шевалие и зет ми Гастон льо Шевалие. Случайно съм запазила дори билета си от пътуването.
— Случайно? — запита иронично Дюран.
— Отначало случайно. Но като прочетох във вестника какво е станало, разбрах, че в цялата работа има и известен шанс за мене.
— А случайно ли си бяхте приготвили фалшив паспорт? — все така иронично питаше Дюран.
— След нещастната смърт на Периа винаги се чувствувах в опасност. И, естествено, бях се подготвила за най-лошия случай.
— Тръгнали сте, казвате вие, на уикенд при сестра си. Тогава защо сте взели със себе си скъпоценностите? Защо сте взели пакета с пари? За да не би случайно да се загубят?
Димов усети, че за пръв път мадам де Вол като че ли се затрудни.
— Бях решила да ги оставя на съхранение у сестра си. Всъщност това беше и основната причина за моето заминаване. Представете си, че намереха всичко това у мене при един обиск. Та аз щях да се демаскирам сама.
— Искате да кажете, че вашата сестра ви е съучастничка? — попита едва ли не злорадо Дюран.
— Моля ви се! — за пръв път мадам де Вол леко повиши тон. — Разбира ое, тя нямаше да знае какво съдържа касетката.
— Плитка лъжа! — възкликна Дюран ядосано. — Касетката дори няма ключалка. И това не е касетка, обикновена тоалетна кутия. И сестра ви веднага щеше да разбере какво съдържа. Как бихте й обяснили какво търсят тия скъпоценности у вас.
— Аз ви говоря истината — каза хладно мадам де Вол. — А вие си мислете, каквото искате.
— Работата е съвсем ясна, госпожо — каза Дюран. — Съдът ще разбере вашите плитки лъжи. Аз ви дадох възможност да облекчите положението си. Сега всичко остава на ваша отговорност.