Людмила — мечти и дела

Райнов Богомил Николаев

Тази фалшификация бе демаскирана още през 1996 — и не само от мене — в предаването на Светослава Тадаръкова за Людмила по Канал 1 на телевизията. 15 В отговор на което Балев голословно отрече твърденията ми в следващото предаване, както и трябваше да се очаква, фактите, опровергаващи лъжата му обаче остават. А надявам се и веществените доказателства.

Казано е, че никой не е пророк в родината си. Това правило вероятно обяснява и сегашното мълчание за новаторската роля на Живкова. Особено ако прибавим и обстоятелството, че новоизлюпените след 1989 лъжедемократи признават за новатори единствено себе си.

15

„Тревожни

мозъци“. Предаване на Св. Тадаръкова за Л. Живкова. БТ, Канал 1. 4май 1996.

Добре, че Людмила е известна и в чужбина, та има шанс поне там някой да се сети за нейната роля като апостол на Светлината. През 2002 г. Националното движение „Рьорих“ публикува книгата „По законите на красотата“, посветена на 60 годишнината от рождението на Людмила Живкова. 16 Там освен речи на Людмила са поместени и два очерка, на Людмила Шапошникова, директор на музея Н. К. Рьорих и вицепрезидент на Международния Център „Рьорих“ в Москва. В единия очерк Шапошникова разглежда делото на Живкова „подвижник и мислител, стремил се да внедри новото в най-консервативната структура — държавата — и загинал на този благороден и светъл път“. „Необходимо е вече да се напомни за Живкова и по нов начин да се освети това, което тя е успяла да направи за своя кратък подвижнически живот“ пише авторката. И уместно съпровожда високата си оценка с пояснението, че „трябва да се отчита при какви обстоятелства, исторически и идеологически“ е живяла и творила Живкова.

16

„По законите на красотата.“ Юбилейно издание на Национално движение „Рьорих“. С. 2002.

А върху гърба на книгата са поместени думите на Святослав Рьорих, изречени още през 1980:

„Людмила Живкова е единственият в XX век държавен деец, който е възприел много дълбоко Живата етика и е видял в нея огромни възможности за усъвършенстване на държавния строй и одухотворяване на този строй чрез културата и високата философска мисъл. Тя много добре разбира, че държавата трябва да се строи и да живее по законите на красотата. Но на нея й е много трудно и не само трудно, но и опасно“.

Ако тези думи бяха станали известни у нас по времето, когато са били произнесени, те едва ли щяха да срещнат разбиране. Особено що се касае до последната фраза. „Какво ти «трудно» и какво толкова «опасно»? Та нали тук у нас тъкмо нейният баща коли и беси?“

На този въпрос Шапошникова отговаря по своему. Като припомня някои от идеите на Людмила, тя с право изтъква, че „държавата се е съпротивлявала на тези идеи, не ги е разбирала и не ги е приемала.“ Подир което добавя: „Нейният баща Тодор Живков е остарявал и не е могъл вече да удържа в своите отслабващи ръце предишната власт. Той не е могъл да й бъде опора. А и бил ли е някога той такава опора? Тя се е съмнявала в това все повече и повече“. 17

17

Цит. Книга, стр. 17.

В края на 70-те години Живков държеше все още здраво кормилото или ако щете тоягата на властта. Тътенът от погрома над Пражката пролет през 1968 беше отдавна заглъхнал. Движението на полската „Солидарност“ тепърва щеше да набира сила. Падането на Берлинската стена още не съществуваше дори като далечно предзнаменование. Времето беше Брежневско, сиреч „застойно“. В международен план се усещаше успокоителното влияние на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Хелзинки. Във вътрешен план дисидентите… Впрочем дисиденти изобщо нямаше, а доколкото тук-там се явяваха такива подобия, те бяха все комунисти. Изобщо, както се казва, всичко беше отлично без малко.

Част от дребните неприятности, които разнообразяваха всекидневието на Тодор Живков, бяха свързани с дъщеря му. Слуховете за отношенията между двамата бяха твърде

превратни, било поради неосведоменост на „информаторите“, било поради злонамереност. Тук, искам или не, ще се наложи да цитирам становището на споменатия вече биограф.

Според Левчев „безспорният най-силен пример, който изгражда личността на Людмила Живкова… това бе животът и делото на Тодор Живков… В съзнанието на своите деца той беше човекът празник“. Защо ли? Защото в празнични дни се хранел заедно с цялата си фамилия, а и защото „носи и излъчва онази празнична светлина, която има големият човешки дух…“. Тези семейни обеди и вечери, „това бе марксистко-ленинска, класово-партийна и дълбоко хуманистична школа за Людмила Живкова, която тя следваше от първия си до последен миг“. 18

18

„Мислете за мене като за огън“, стр. 18.

Дотук — добре. Но ето, че в мемоарите си, публикувани подир 10 ноември 1989, същият автор ни представя вярната до гроб дъщеря в съвсем различна светлина:

„Беше есента на 1979, когато една вечер Людмила Живкова ме извика в кабинета си на разговор…

— Защо хвалиш толкова много баща ми? Защо го цитираш непрекъснато? (пита Живкова)

— Извинявай! — казах аз, наистина смутен. (Продължава Левчев). — Не разбирам добре смисъла на нашия разговор. Има нещо абсурдно в него. Излиза, че аз защитавам баща ти, а ти ме упрекваш за това. (Людмила обаче продължава да упорства:)

— …Аз ти казвам да не се обвързваш толкова много с баща ми, защото той не е бог. Ще дойде време да работим без него, а може да дойде време да работим и против него…“ 19

В рецензията си за мемоара на Левчев, покойният вече Атанас Натев бе писал навремето колко стъписай е бил от горния пасаж, а също и от следващия, където Людмила, научавайки, че Левчев иска да си подава оставката и изпаднала при тази зловеща новина в „състояние, приличащо на нервен припадък“ изкрещява:

19

Л. Левчев. „Ти си следващият“ стр. 468.

— И ти ли ще ме предадеш? Защо ме изоставяте всички? Наистина ли мислиш, че сме загубили битката?

Натев обаче пропуска да уточни в статията си, от какво всъщност е бил стъписай. Дали от нахалството, с което мемоаристът лъже, или от чудовищността на самите псевдофакти 20 , в които е имал наивността да повярва.

Истината е, че независимо от високия си пост на първи заместник Левчев действително се чувстваше излишен в системата на Комитета, а такова беше усещането и на околните, понеже бе напълно неподходящ за делова работа. Тъй, че не е изключено, заел позата на обиден, да е разиграл сценката с подаване на оставка. В подобен случай обаче Мила едва ли би почнала да крещи от отчаяние, а напротив, би въздъхнала с облекчение. Въпрос на подробности е дали се съгласи да го освободи или сама деликатно го отстрани, но вече й беше дотегнало да държи в екипа си паразити, които, освен че с нищо не й помагаха, ами й губеха времето с личните си дертове.

20

Ат. Натев. „Паметта — ценностен филтър“. В „Дума“, 29 юни 1998 г.

Отегчителното при дешифриране на левчевите съчинителства, е в необходимостта постоянно да се разплитат нишките от лъжи и неистини, които той непрекъснато оплита, следвайки користните си съображения. Вярно е, например, че Мила го бе укорявала, задето преиграва с възторзите си по адрес на баща й. Но подобни укори му бе отправял и самият Живков. Спомням си как той, в присъствието на неколцина писатели, бе порицал веднъж Левчев задето прекалява с хвалбите си. На което Левчев бе отвърнал с една фраза, станала прословута по него време: