Людмила — мечти и дела
Шрифт:
— Щом настояваш…
— Още след като почна ревизията, поисках среща с другаря Живков. Прие ме на другия ден, обаче не пожела дори да ме изслуша. „Разбрах, — вика, — за какво ме търсиш. И вече наредих да се спре тази ревизия. Кажи, друго има ли?“ Обясних, че не желая да се спира ревизията, а обратното — да се доведе до край, но не от някаква група озлобени заговорници, а от обективни съдници. А той знаеш ли какво ми каза?
Тя мълчеше в очакване на продължението.
— „Ти си наивен човек, бе — вика. — Не разбираш ли, че щом са почнали ревизия срещу вас, непременно ще ви
Млъкнах и запалих цигара, в очакване на следващия въпрос. Той не закъсня:
— А защо все пак продължи?
— Някой казва ли ти? Спря само за три дни, колкото Шмиргела да си поеме дъх, след което почна наново. И пак — начети, фалшификации, лъжесвидетелства — още цяла година.
— Добре де, защо?
— Това не беше някакво сритване между художници. Зад художниците деляха мегдан фигури от висшия ешелон.
— Говори с имена.
— От една страна Иван Башев, от друга — нашият сегашен добър приятел Венелин Коцев.
— Откъде го разбра?
— Лично от Башев. Знаеш, че тогава бе министър на външните работи, а Коцев завеждаше идеологията в ЦК. Отидох при Башев да му се оплача, че са формирали такава пристрастна комисия, но той не реагира. Чак когато си тръгнахме — знаеш, че Иван, за разлика от велможите с мерцедеси се движеше пеша…
— Е аз не мога да се прибирам в Бояна пеша, — забеляза Людмила.
Никак не обичаше да напомнят за знатното й положение.
— Та когато тръгнахме по „Руски“, Башев ми вика: „Не разбираш ли, вика, че те искат да ударят не Шмиргела, ами мене за покупките и разходите, които съм правил. Този Венелин Коцев, дето ти ме караш да му се обадя, е в дъното на цялата работа. Приискало му се е министър на външните работи да става.“
Очаквах, че ще бъде потресена от подлостите, които й разкривах, но тя ме слушаше равнодушно. Потресен донейде се оказах аз самият, когато я чух да казва:
— Наивно е да се надяваме, че в борбата за власт може да има морал, както е наивно да смятаме, че може да се води война, без да се вършат убийства. Нали властта е форма на насилие. Тогава за какъв морал ще говорим.
— Най-добре е изобщо да не говорим, — съгласих се. — И аз не знам за какъв дявол се разбъбрих. Всичко си е било съвсем нормално. Също както сега. Народът го е казал: на война — като на война.
Мислех да добавя още нещо, но тя ме върна към темата на разговора ни:
— Това, което сте започнали навремето с Башев и Шмиргела, трябва да продължи.
— Без мене.
— Не бързай да отказваш, преди още да съм те поканила, — рече тя сухо. — Нека най-първо обсъдим нещата по принцип.
Обсъдихме ги. Разбрах, че по нейно настояване още през април е било взето решение от Секретариата на ЦК за създаване на служба „Културна наследство“, с цел издирване и закупуване ценни произведения на изкуството, които да обогатят националните ни фондове.
— Значи пари има, — забелязах. — Въпросът е само да се изхарчат. Предполагам, че в Комитета ти ще се намерят достатъчно
— Службата ще е в системата на Министерство на външните работи.
— Все едно. Щом е въпросът за харчене, кандидати навсякъде ще се намерят.
Тя не отвърна, давайки ми възможност да разбера сам, че не е зле да престана с безсолните си шеги. Използвах паузата, за да й донеса чаша от традиционния чай. Сетне накъсо и без да си придавам излишна важност, се постарах да я въведа в своебразния свят на търговията с картини. Отпърво слушаше търпеливо, но после май реши, че излишно усложнявам нещата:
— Не може ли направо да се обърнем към някой експерт в Париж и да му кажем, че търсим картини примерно от Паскин, пък той да си прави издирванията по галерии и търгове.
— Това е най-лесното, — съгласих се. — И най-неразумното, прощавай за израза. Защото въпросния експерт — този тип хора се наричат куртиета — след като открие някъде платно на Паскин, няма да те заведе на съответния адрес, за да си го купиш сама, а ще предложи да го купиш от него, увеличавайки цената с няколко десетки процента.
— Разбрах.
Това можеше да се изтълкува като „млъкни“, но аз продължих:
— Като влезеш в частна галерия и забележиш картина, която ти харесва, няма да се спуснеш към нея и с умиление да възкликнеш „какъв чудесен пейзаж!“, ами ще я подминеш небрежно, за да се насочиш към платна, които абсолютно не те интересуват. И додето разпитваш за цената на разните експонати, ще се осведомиш между другото и за цената на споменатия пейзаж, та да ти стане ясно, дали е по джоба ти…
— Разбрах.
— Чакай, има още. Щом си решила да купуваш, идва ред на пазарлъка.
— Ами ако кажат: Няма пазарлък?
— И това е възможно, но обикновено не го казват. Защото не става дума за стоки с фиксирани цени. И защото първоначалната цена в много случаи нарочно е по-висока, та при покупката да те зарадват, че ти правят отстъпка.
— Друго има ли, за да влезем в бранша?
— Има, разбира се. Но ти вече се отегчи.
— Няма значение. Нали сме решили да вършим работа. И като отпи за кураж от чая си:
— В кой магазин предлагаш да се отбием?
— Там е лошото, че са доста на брой. Само в Париж са поне триста.
— Трябва ли да ги обиколим всичките, за да открием една платно от Паскин?
— Не, естествено. Но трябва да имаш представа къде са и какви са — категория, цени, специалност… Дали предлагат стари майстори или съвременна живопис, дали наивисти или абстракционисти, като не забравяме, че макар голяма част от галериите да са скупчени в съзвездия, съществуват и не малко други, пръснати из целия град, особено антикварите, където картините се продават между другото, но пък цените обикновено са по-ниски. И после, не забравяй, че в момента говорим само за Париж. А каква е гаранцията, че додето кръстосваме Париж, заветната картинка от Паскин не се спотайва в някоя от галериите на Мюнхен или Кьолн, на Базел или Женева. Освен туй не бива да пренебрегваме и възможностите, които предлагат търговете, в случай, че разполагаме с материалната възможност да участваме в тях…