Людмила — мечти и дела
Шрифт:
За „мозъчни атаки“ е нелепо да говорим, освен ако става дума за атаките на ласкателя биограф, отправени към високостоящите. Людмила вече си бе отишла, затуй пък таткото беше жив и здрав. В редките случаи, когато съм посе-щавал петъците, не помня да са водени разговори за изкуство. За какво да ги водят? За да излага Дечко Узунов творческите си планове ли? Или затуй, че нещастния Генко отново са го прибрали в лудницата?
За изкуството, а също и за Генко стана приказка, когато Людмила и Славков дойдоха за пръв път у дома. Квартирата ми не бе твърде подходяща за гости с неразборията от книги, картини и скулптури, отрупани между старите кресла с меланхолично подрънкващи пружини. На
Тия подробности не смутиха гостите. Потънали в дълбоките кресла, те се взираха любопитно в платната, които поставях едно подир друго пред тях. Нямаха претенции да са тънки познавачи, но ме предразположиха с това, че харесаха пейзажите на Генко.
От кухнята се носеше ароматът на кафе, дошъл да внесе нов нюанс в наситената с ухания атмосфера. Наложи се да прекъснем журирането и да минем към други теми.
Семейството бе прекарало известно време в Лондон, а аз — доста години в Париж, та разговорът естествено се насочи в задгранична посока. Иван и аз си разменяхме спомени за простотиите, свързани с поведението на нашенски дипломати, а Живкова се интересуваше от връзките, които съм завързвал във франция. Струваше ми се, че се отегчава от шегите ни. Знаеше да се усмихва и даже нерядко се смееше, но и тогава, и по-късно понякога съм се питал — притежава ли изобщо чувство за хумор. Допускал съм, че може би гледа прекалено сериозно на живота, за да се интересува от смешната страна на нещата.
Разказах как някога съм се запознал с другаря Халов, тъкмо преди да замине за Лондон. Беше добър човек, дългогодишен политзатворник. Запитах го как се справя с езика. „Нямам грижи — отвърна. — Две години съм я учил английската граматика в тюрмата“. После стана дума за Найден Николов, друг посланик, също в Лондон, който отишъл на някакъв официален прием с камион, понеже другата кола била на ремонт. Бях започнал да разправям и за наш разведчик, дето два деня се завирал по храстите, за да снима някакъв стратегически важен мост и едва по-късно установил, че великолепни снимки на същия мост се продават в близкото павилионче…
— Тя няма край, — сетих се в тоя момент, — ами да свършвам, че другарката Живкова съвсем ще се отегчи.
— Отегчих се вече, — потвърди тя.
И добави, пренебрегнала вече учтивото множествено число на обръщението:
— Не е ли време да спреш да ме другаросваш. Запитах как ще благоволи да я наричам.
— Ами Людмила или Мила. В къщи ми викат Милка. Милка ми се стори прекалено домашно, та се ориентирах на Мила.
Когато вече си тръгваха се сети:
— Беше обещал да ми дадеш една книга.
— Приготвил съм я.
Подадох й я, добре опакована за всеки случай. Предполагам, че поне си е дала труда да я разгърне, след като се е прибрала в къщи, но не вярвам да я е чела. Във всеки случай вече не спомена за нея.
Гостуването у дома в онази есенна вечер бе само първото от множество други, които щяха да последват в идните месеци и години. Мила се интересуваше не само от живописта, но и от сбирката с графиките ми, а те бяха много. Изненадваше се, че подобни оригинали от големи майстори се намират в някакъв софийски дом, а не в Лондонската Национална галерия или в Лувъра. Разпитваше как съм се сдобил с тях и неволно даваше зелена улица на любимата за всеки колекционер страст — да разказва за издирваческите си подвизи. Стараех се да бъда лаконичен, за да пестя нейното време и прозевките на Ваньо.
Понякога за разнообразие ходехме по заведения — Червения салон на „България“ или Панорамния ресторант на „София“. В такива
— Ами вас кога ще ви женим? — питаше Мила, като поглеждаше към Соня.
Това си беше в характера на Живкова. Не обичаше нещата да се протакат.
— И то ще стане, — промърморвах.
Стана наистина, но доста години по-късно, когато Мила отдавна вече си бе отишла.
От разговорите, които водехме, имах усещането, че интересите й са доста разнопосочни, за да не кажа неустановени.
И едва ли се интересуваше особено от проблемите на историческата наука, която си бе избрала за специалност. Сякаш за да ме опровергае, тя малко по-късно защити дисертацията си за „Англо-турските дипломатически отношения през 1933–1939 г.“ Главният спомен, който ми е останал от тази защита се дължи пак на проклетата ми клаустрофобия. Помещението на Института по Балканистика, където ставаше съвещанието, се бе оказало твърде миниатюрно за многобройната публика. Тя задръстваше дори тесния коридор. Бях се озовал именно в този коридор, притиснат от всички страни от това множество, изпитващо в момента такъв неописуемо голям интерес към англо-турските отношения и то, точно в периода 1933–1939 година. Ужасът пред неизбежната смърт от задушаване вече бе почнал да сковава мозъка ми, когато забелязах Ваньо Славков и улових съчувствения му поглед.
Само минути по-късно двамата с Ваньо се съвземахме от преживяното край една от масите на кафене „България“. Там дочакахме и триумфалният завършек на защитата.
Хората, които облажаваха Мила заради привилегията да бъде щерка на Първия, рядко си даваха сметка за сенчестите страни на тази привилегия. На първо място тук бе завистта, придружавана от злословието и зложелателството. По времето на някакъв конгрес или пленум, когато се бях измъкнал в кулоарите да пуша, дочух неволно част от полугласния разговор между две поетеси на бюфета:
— И откъде го измислиха това, че била чаровна, — говореше едната.
— Е, чаровна е, де, — отвръщаше великодушно другата.
— Обясни ми тогава какво точно й е чаровното, — упорстваше първата. — Нейният единствен чар е, че е дъщеря на Живков.
Този факт — че е дъщеря на Живков — даваше достатъчно основание на зложелателите да обезценяват и най-дребните й успехи. Колкото до външността, до обноските, мисля, че „чаровност“ едва ли е подходящият израз. Като всяка нормална жена, тя не беше лишена от известна суетност, но бе достатъчно трезвомислеща, та да се смята за красавица и да го подчертава с впечатляващи тоалети. Роклите и костюмчетата, които носеше, отразяваха скромните възможности на нейната софийска шивачка, а не на тенденциите на висшата мода в Париж или Рим. Не се гримираше, избягваше превземките, обичайни за дамите, свикнали да бъдат обект на внимание. Вероятно беше усвоила въздържаността на поведението си, следвайки изискването „така трябва“. Необходимо беше да държи сметка за името, което носеше и за мястото, което се готвеше да заеме в обществото. Но какво, всъщност бе това място?
Едва ли жадуваше да изяснява до края на живота си проблеми, като този за англо-турските отношения. Може би самият избор на тая тема бе роден единствено от желанието да се поразходи до Лондон. А може би и по-нататъшното си поприще виждаше в подобна насока — като дипломат в някое посолство на Запад или като титуляр на някакъв си комитет. Нали и сега сме свидетели на подобни явления: Различни дамички, неизвестно въз основа на какви критерии се ползват от привилегията да бъдат несменяеми посланички на страната ни в удобни за живеене държави.