Мадам Бовари
Шрифт:
Кръчмарката не сваляше очи от „Френското кафене“, а аптекарят продължи:
— Дай боже нашите земеделци да бъдат химици или поне да се вслушват повече в съветите на науката! Ето, аз написах неотдавна едно дебело книжле, едно изложение с повече от седемдесет и две страници, озаглавено: „За сидъра, за производството и действието му заедно с няколко размишления по тоя въпрос“, което изпратих на агрономическото дружество в Руан; то дори ми донесе честта да бъда избран за член на това дружество, секция земеделие, отдел плодни растения.
Но аптекарят спря, защото г-жа Льофрансоа му се видя много заета с нещо.
— Погледнете ги! — каза тя. — Нищо не проумяват! Такава просташка гостилница!
И като вдигна рамене, от което брънките на плетената й рокля се разтегнаха на гърдите, тя посочи с две ръце кръчмата на своя съперник, от която сега се чуваха песни.
— Впрочем той няма да изтрае дълго време — добави тя. — До една седмица всичко ще бъде свършено.
Оме се стъписа от смайване. Тя слезе няколко стъпала и почна да му говори на ухото:
— Как? Мигар не знаете? Тая седмица ще му наложат запор. Льорьо го изкарва на продан. Той го съсипа с полици.
— Каква ужасна катастрофа! — провикна се аптекарят, който винаги намираше подходящи изрази за всички възможни обстоятелства.
И гостилничарката почна да му разправя историята, която знаеше от Теодор, слугата на г. Гийомен, и макар че мразеше Телие, тя осъждаше Льорьо. Той беше съблазнител, подлизурко.
— А, вижте, ето го пред халите — каза тя. — Той поздравява госпожа Бовари, която е със зелена шапка. Тя дори върви под ръка с господин Буланже.
— Госпожа Бовари! — рече Оме. — Бързам да й поднеса почитанията си. Може би ще й бъде приятно да получи едно място при оградата, под галерията.
И без да слуша стрина Льофрансоа, която го викаше да му разправи всичко по-надълго, аптекарят се отдалечи бързо, с усмивка на уста и с твърда стъпка, като поздравяваше надясно и наляво и като изпълваше голямо пространство с дългите поли на фрака си, които се развяваха зад него.
Родолф го съгледа отдалеч и ускори крачки; но госпожа Бовари се запъхтя; той тръгна по-бавно и като се усмихна, каза й с груб тон:
— Исках да избегнем оня дебелак, нали знаете, аптекаря.
Тя го бутна с лакът.
„Какво ли значи това?“ — попита се той и я погледна с крайчеца на окото, продължавайки да върви.
Нейният профил беше толкова спокоен, че нищо не можеше да долови в него. Той се очертаваше цял осветен в овала на шапката с бледи панделки, подобни на листа на тръстика. Очите й с дълги извити ресници гледаха напред и макар и широко отворени, изглеждаха малко свити от скулите поради кръвта, която тупаше леко под тънката й кожа. Носовата преградка бе обагрена в розов цвят. Тя навеждаше глава към рамото си и между устните й се съзираха седефените крайчета на нейните бели зъби.
„Дали не се подиграва с мене?“ — мислеше Родолф.
А тоя жест на Ема беше само предупреждение; защото г. Льорьо ги придружаваше и от време на време, като че за да започне разговор, им се обаждаше:
— Какъв великолепен ден! Всички са навън! Вятърът духа от изток!
Но и госпожа Бовари, и Родолф
Когато стигнаха до къщата на ковача, Родолф, вместо да продължи пътя до бариерата, изведнъж пое до една пътека и увлече госпожа Бовари със себе си; той извика:
— Довиждане, господин Льорьо! Всичко хубаво!
— Как го отпратихте! — каза тя, смеейки се.
— Защо ще позволяваме на другите да ни досаждат! — продължи той. — И щом днес имам щастието да бъда с вас…
Ема се изчерви. Той не довърши изречението си, а заговори за хубавото време и за удоволствието да се ходи по тревата. Няколко маргаритки бяха поникнали.
— Какви хубави цветчета — каза той, — стигат за гаданията на всички влюбени от околността.
И добави:
— Да откъсна ли? Как мислите?
— Та вие влюбен ли сте? — отвърна тя, като се изкашля.
— Хе, хе, кой знае? — отговори Родолф.
Ливадата почваше да се пълни с хора и жените блъскаха минувачите с големите си чадъри, с кошниците и с децата си. Често трябваше да се отстраниш пред някоя дълга редица селянки, слугини със сини чорапи, с плоски обувки, със сребърни пръстени и които лъхаха на мляко, когато човек минаваше край тях. Те вървяха хванати за ръце и заемаха така цялата дължина на поляната, от редицата на трепетликите до палатката за банкета. Но сега беше моментът за прегледа на добитъка и земеделците един след друг прииждаха в нещо като хиподрум, ограден с дълго въже, вързано за върлини.
Добитъкът беше вече тук, неравно подреден с нееднаквите си задници и с муцуни, обърнати към опъната връв. Задрямвали свине забиваха зурли в земята; телета мучаха; блееха кози; крави, подвили крак, бяха отпуснали кореми на тревата, бавно преживяха и мигаха с тежките си клепки от мушиците, които гъмжаха около тях. Каруцари със запретнати ръкави държаха до оглавниците изправени на задните си нозе жребци, които с широко отворени ноздри цвилеха към кобилите. Самите кобили оставаха спокойни, с проточени глави и увиснали гриви, а техните малки кончета почиваха в сянката им или идеха навремени да сучат; и над дългата вълнообразна линия на всички тия струпани тела вятърът повдигаше като вълна някоя бяла грива или изпъкваха остри рога и глави на тичащи хора. Встрани, вън от оградата, на стотина крачки по-далече стоеше едър бик с намордник и с желязна халка в ноздрите, неподвижен като бронзова статуя. Едно дрипаво дете го държеше с въже.
През това време между двете редици минаваха с тежки стъпки господа, които внимателно разглеждаха всяко животно и после тихо се съвещаваха. Един от тях, който изглеждаше по-важен, записваше нещо, вървейки, в един бележник. Беше председателят на журито г. Дерозрей от Панвий. Щом позна Родолф, той бързо тръгна към него и му каза с любезна усмивка:
— Как, господин Буланже, нима ни напускате?
Родолф го увери, че ще дойде. Но когато председателят си отиде, каза:
— Ей богу, не, няма да отида. Вашето общество е по-приятно от неговото.