Мадам Бовари

Флобер Гюстав

Тъкмо когато влизаха в гората, слънцето се показа.

— Бог ни закриля! — каза Родолф.

— Мислите ли? — отвърна тя.

— Да вървим! Да вървим! — поде той.

И цъкна с език. Двата коня препуснаха.

Дълги папрати, израснали край пътя, се заплитаха в стремената на нейния кон… Без да спира, Родолф се навеждаше и последователно ги измъкваше. Друг път, за да отстрани клоните, той се приближаваше до нея и Ема усещаше как неговото коляно досяга бедрото й. Небето бе станало синьо. Листата не помръдваха. Имаше големи пространства, пълни с цъфнали изтравничета,

и истински покривки от теменуги се редуваха с китки дървеса, които бяха сиви, червеникави или златисти според цвета на листата. Често над храстите се чуваше леко пърхане на крила или пресипналият и мек грак на гарваните, които кацаха по дървесата.

Те слязоха. Родолф върза конете. Тя тръгна напред по мъха между коловоза.

Но прекалено дългата пола й пречеше, макар че бе вдигнала края й, и Родолф, който вървеше зад нея, гледаше между черния плат и черната обувка нейния тънък бял чорап, който му се струваше част от нейната голота.

Тя се спря и каза:

— Уморена съм.

— Хайде, опитайте още малко! — отвърна той. — Смелост!

След стотина крачки тя отново спря; и през воала, който падаше полегато от мъжката й шапка към бедрата, се долавяше лицето й в някаква синкава прозрачност, сякаш тя плуваше под лазурни вълни.

— Но къде отиваме?

Той не отговори. Тя дишаше прекъснато. Родолф хвърляше погледи около себе си и хапеше мустак.

Стигнаха до по-широко място, дето имаше отсечени млади дръвчета. Седнаха на едно повалено дърво и Родолф почна да й говори за любовта си.

Той не я уплаши още от началото с комплименти. Беше спокоен, сериозен, тъжен.

Ема го слушаше с наведена глава и с върха на обувката си ровеше трески по земята.

Ала при думите: „Нима нашите съдби не са съединени?“ тя отговори:

— О, не! Вие го знаете. Това е невъзможно.

Тя стана да си върви. Той я хвана за китката. Тя се спря. Сетне, след като няколко минути го гледа с влюбен и съвсем влажен поглед, каза живо:

— Ах, слушайте, нека не говорим вече за това… Де са конете? Да се връщаме.

Той направи жест на гняв и досада. Тя повтори:

— Де са конете? Де са конете?

Тогава, усмихнат със странна усмивка, с втренчени очи и стиснати зъби, той пристъпи към нея с разтворени ръце. Разтреперана, тя се дръпна назад. И промълви:

— О, вие ме плашите! Измъчвате ме! Да си вървим.

— Щом трябва — отвърна той, като промени лицето си.

И веднага отново стана почтителен, ласкав, плах. Тя го взе под ръка. Тръгнаха обратно. Той каза:

— Какво ви стана? Защо? Не можах да разбера. Вие несъмнено сте се излъгали! В моята душа вие сте като мадона върху пиедестал. На високо, здраво и неопетнено място. Но вие сте ми необходима, за да живея. Потребни ми са вашите очи, вашият глас, вашите мисли. Бъдете моя приятелка, моя сестра, мой ангел!

И като протегна ръка, обви с нея кръста й. Тя слабо се опита да се освободи. Така той я подкрепяше, като вървяха.

Но чуха двата коня, които хрупаха зеленина.

— О, още малко! — каза Родолф. — Да не тръгваме? Останете!

Той я увлече по-далеко, към малко езеро,

гдето водни треви се зеленееха върху вълните. Между тръстиките се виждаха неподвижни повехнали водни лилии. От шума на стъпките им в тревата заскачаха подплашени жаби.

— Лошо правя, лошо правя — повтаряше тя. — Луда съм, че ви слушам.

— Защо?… Ема! Ема!

— О, Родолф!… — каза бавно младата жена, като се отпусна на рамото му.

Платът на роклята й се закачи за кадифето на неговата дреха. Тя отметна назад бялата си шия, напрегната от въздишки, и цяла в сълзи, изнемогнала, като потрепери дълго и закри лице, тя се отдаде.

Сенките на вечерта се спускаха; слязло на хоризонта, слънцето проникваше между клоните и ослепяваше очите й. Тук-там наоколо й в листата или на земята трептяха светли петна, като че ли прелитащи колибри бяха разпилели перата си. Тихо бе навсякъде; от дървесата сякаш се излъчваше някаква нежност; тя усещаше сърцето си, което бе почнало отново да бие, й кръвта си, която минаваше през тялото й като млечен поток. Тогава съвсем далеко, отвъд гората, от други хълмове, чу някакъв неясен и продължителен вик, някакъв глас, който се носеше провлачено, и тя мълчаливо слушаше как той се прелива като музика в последните трепети на развълнуваните й нерви. Родолф с пура между зъбите поправяше с джобното си ножче единия от двата повода, който беше скъсан.

Върнаха се в Йонвил по същия път. Видяха отново в калта следите на конете си, един до друг, и същите храсти, същите камъни в тревата. Нищо около тях не бе се изменило; а за нея все пак бе се случило нещо много по-значително, отколкото ако планините се бяха преместили. От време на време Родолф се навеждаше, вземаше ръката й и я целуваше.

Тя беше прелестна на кон! Изправена в аления залез, с тънката си снага, с коляно, прегънато на гривата на коня, и леко заруменяла от чистия въздух.

Когато влязоха в Йонвил, тя разигра коня си по уличната настилка. Хората я гледаха от прозорците.

На вечерята мъжът й намери, че изглежда добре; но когато я попита за разходката й, тя се престори, че не го чува; остана мълчалива, облакътена до чинията си между двете запалени свещи.

— Ема! — каза той.

— Какво?

— Днес следобед се отбих у господин Александър; той има една стара кобила, още доста хубава, само с малко изтъркана на коленете кожа, и уверен съм, че можем да я купим за стотина екю… — И добави: — И като мислех, че ще ти бъде приятно, аз я взех… купих я… Добре ли съм направил? Кажи ми!

Тя кимна с глава в знак на съгласие и след четвърт час попита:

— Ще излизаш ли тая вечер?

— Да. Защо?

— О, нищо, нищо, драги.

И щом се отърва от Шарл, тя се качи в стаята си и се заключи.

Отначало беше като замайване, тя виждаше дървесата, пътищата, рововете, Родолф и още усещаше прегръдките му, а листата трептяха и тръстиките свиреха.

Но когато се видя в огледалото, тя се учуди от лицето си. Никога очите й не бяха изглеждали тъй големи, тъй черни, нито с такава дълбочина. Нещо неуловимо тънко, разляно по цялото й лице, я преобразяваше.