Маршрут 666

Чайлд Линкълн

Големият журналист знае как да се възползва от шанса, рече си той, докато унесено слушаше сигнала в слушалката. Например случаят „Уишър“. Майката на жертвата се оказа много властна жена, а той самият изпадна в конфузно положение. Развълнуван и дори покъртен, написа нов материал за днешния брой, в който нарече Памела Уишър „ангелът на Сентрал Парк“, а смъртта й обрисува с възможно най-трагичните краски. Но истинският удар бе обявената награда от 100 000 долара за достоверна информация, водеща към следите на убиеца. Идеята го осени, докато

пишеше новата статия. Веднага я занесе заедно с почти готовия репортаж в кабинета на новия главен редактор Арнълд Мъри. Човекът остана възхитен и я одобри тутакси, без дори да си направи труда да я съгласува с издателя.

Джини, нещастната секретарка, се обади с възбуден глас, за да му съобщи за двадесетина обаждания по повод наградата — фалшиви до едно.

— Това ли е всичко? — обезсърчено попита Смитбек.

— Ами, дойде да те търси един, хм, доста странен посетител — въздъхна секретарката. Беше нисичка и мършава, живееше в един от бедните квартали и си падаше по Смитбек.

— Кой?

— Един смрадлив дрипльо. Боже, едва дишах от вонята му. И май беше дрогиран.

Дали оттук няма да изскочи зайчето, помисли си с нова възбуда репортерът.

— Какво искаше?

— Каза, че разполага с информация за убийството на Уишър, и поиска да се срещнете в мъжката тоалетна на гара „Пен“…

Смитбек едва не изпусна чашата си.

— В мъжката тоалетна? Майтапиш ли се?

— Точно така каза. Мислиш ли, че може да е обратен? — иронично додаде тя.

— Коя тоалетна?

Чу се шумолене на хартия.

— Записала съм си. В северния край, на долния етаж, точно откъм лявата страна на ескалатора за коловоз №12. В осем довечера.

— И каква информация по-точно има?

— Само това каза.

— Благодаря. — Той окачи слушалката и погледна часовника си. Осем без четвърт. Мъжката тоалетна на гара „Пен“? „Или съм превъртял, или съм в пълна безизходица, за да се хвана на тоя номер“, рече си.

Смитбек никога не бе влизал в тоалетната на гара „Пен“. Нито пък познаваше човек, който би го сторил. Отвори вратата и се озова в огромно горещо помещение, вонящо на урина и престояли диарични изпражнения. „По-скоро ще си подмокря гащите, отколкото да пикая на гара «Пен»“, мрачно въздъхна той.

Беше закъснял с около пет минути. Дано вече да се е измел, с надежда си помисли. Разбира се, ако въобще се е появявал. Понечи да се върне обратно, но в този миг дочу дрезгав глас:

— Уилям Смитбек?

— А? — стресна се репортерът и трескаво се озърна. Едва тогава забеляза краката, които се виждаха под вратата на последната кабинка. Тя се отвори веднага и мършав човечец колебливо тръгна към него. Издълженото му лице беше доста мърляво, косата разчорлена, а цветът на дрехите му беше скрит под дебел слой мръсотия. Раздвоената брада стигаше чак до пъпа му, а самият пъп надничаше през съдраната риза.

— Уилям Смитбек? — повтори мъжът

и закова мътен поглед в лицето му.

— Че кой друг?

Непознатият мълчаливо се обърна и тръгна към дъното на тоалетната. Спря пред отворената последна кабина и застина в очакване.

— Имал си някаква информация за мен — подхвърли Смитбек.

— Ела — рече дрипльото и махна към кабината.

— Дори не си го помисляй! — отсече Смитбек. — Ако имаш да ми казваш нещо, кажи го тук. Никакви кабини, мой човек.

Мъжът повтори жеста си.

— Само оттук се минава — поясни и отново посочи кабината.

— Закъде?

— За надолу.

Смитбек приближи и предпазливо надникна. Онзи вече беше вътре, приведен над голям метален капак зад тоалетната чиния, прикриващ дупка с назъбени краища в мръсните плочки.

— Вътре ли? — попита Смитбек.

Мъжът кимна.

— Къде води това?

— Долу — отвърна мъжът.

— Дума да не става! — заяви Смитбек и понечи да се върне назад.

Мъжът задържа погледа му.

— Трябва да те заведа при Мефисто — проговори той. — Той иска да ти каже нещо за убийството на момичето. Знае важни неща.

— Не ме будалкай!

Мъжът продължи да го гледа втренчено.

— Можеш да ми се довериш — каза простодушно той.

И Смитбек му повярва, въпреки дрипите и мътния поглед.

— Какви неща?

— Мефисто ще ти обясни.

— Кой е тоя Мефисто?

— Нашият водач — сви рамене клошарят, сякаш това изчерпваше всичко.

— Нашият?

— На колонията по Маршрут 666.

Смитбек моментално забрави страховете си. Организирана подземна колония? Това само по себе си е сензация. А ако този Мефисто наистиназнае нещо за убийството на Уишър…

— Къде точно се намира тази колония по Маршрут 666?

— Не мога да ти кажа. Но ще ти покажа пътя.

— Как ти е името? — попита Смитбек.

— Викат ми Скаута — отвърна мъжът с искрица гордост в очите.

— Виж какво, Скаут — започна Смитбек. — Имам желание да те последвам, но няма да пълзя из разни дупки. Всичко може да ми се случи — я капан, я някой нож в ребрата…

— Аз ще те пазя! — енергично тръсна глава клошарят. — Всички знаят, че съм дясната ръка на Мефисто. Ще бъдеш в безопасност.

Смитбек втренчено го огледа. Гуреливи очи, сополив нос, сплъстена брада на шаман. Вид, който говореше, че е безпаричен бездомник, но въпреки това си беше направил труда да се появи в нюзрума на „Поуст“.

Пред очите му изплува самодоволната физиономия на Брайс Хариман, която се удължава от крясъците на отговорния редактор в „Таймс“, вбесен от факта, че мръсникът Смитбек бе успял пръв да докопа сензационната новина.

И тази картина му хареса.

Скаута дръпна металния капак и го задържа встрани, докато Смитбек се напъхваше в дупката. След като и двамата минаха, клошарят внимателно го нагласи на мястото му, подпирайки го с тухли.