Маршрут 666

Чайлд Линкълн

По-нататък репортажът задъхано докладваше, че намерените предния ден „захвърлени във вонящата тиня под моста «Хумболд» човешки останки, отпуснати в костеливите обятия на втори (все още неидентифициран) скелет“, принадлежат на Памела Уишър. Съпътстваща фотография показваше младия приятел на дамата, Вискънт Адер, седнал на бордюра пред „Платипъс Лондж“ с глава между дланите, съкрушен от новината за ужасната смърт на Памела. Полицията, естествено, „провеждаше ускорено разследване“. Репортажът на Смитбек завършваше с бисери от уличния жаргон, от сорта на „Дано

го изпържат гадния копелдак, дето е свършил тая работа“.

Марго отпусна вестника. Пред очите й изплува лицето на Памела Уишър, което гледаше втренчено от стотици стени на града. Жалко, че съдбата й беше отредила толкова ужасен начин да се превърне в новина номер едно в разгара на лятото.

Острият звън на телефона отново прекъсна мислите й. Кратък поглед към екрана я информира, че програмата най-после бе завършила. „Е, вече мога да си поговоря с вас“, въздъхна тя. Нямаше как да избегне поредното мърморене.

— Марго Грийн.

— Доктор Грийн? — попита гласът насреща. — Слава Богу!

Подчертаният акцент от района на Куинс й беше познат.

Рязък, авторитетен глас. След кратка разходка в паметта си, Марго успя да изрови и принадлежащото му лице.

… Всичко, което можем да кажем на настоящия етап, е, че в този район е открито тяло и по този повод е започнало разследване…

— Лейтенант Дагоста? — изненадано промълви тя.

— Моля, явете се в „Съдебна медицина“. По възможност веднага!

— Мога ли да попитам?…

— Съжалявам, не можете. Зарежете това, с което се занимавате, и незабавно слезте долу!

Линията онемя.

Марго озадачено погледна слушалката, сякаш очакваше допълнителни разяснения. Миг по-късно въздъхна, отвори сака в краката си и внимателно сложи вътре недочетения брой на „Поуст“, използвайки го като прикритие на малкия полуавтоматичен пистолет, легнал на дъното. После отблъсна стола си от компютъра, стана и напусна кабинета.

4

Бил Смитбек се плъзна с нехайна походка покрай солидната сграда на Сентрал Парк Саут, номер девет, дело на прочутото по цял свят архитектурно бюро „Макким, Мед и Уайт“. Фасадата от гледжосани тухли беше обрамчена от дялан варовик, под златистия навес над входа чакаха портиери в елегантни ливреи. Във вътрешността на богато обзаведеното фоайе шетаха и други прислужници. Както можеше да се очаква, това беше една от луксозните жилищни сгради по протежение на парка, които гъмжаха от обслужващ персонал. Нямаше да е лесно, въздъхна Смитбек. Никак нямаше да е лесно.

Свърна зад ъгъла на Шесто авеню и спря да обмисли следващите си действия. Репортерското касетофонче с микрокасети леко издуваше страничния джоб на спортното му яке. Дори леко докосване до бутона беше достатъчно за незабелязаното му включване. Огледа се в близката витрина, отрупана с елегантни италиански обувки. Приличаше на випускник от частен колеж — поне дотолкова, доколкото позволяваше гардеробът му. Пое си дълбоко въздух, обърна се и уверено закрачи по посока на

златистия навес с кремави ивици. По-близкият от двамата униформени портиери наблюдаваше приближаването му с невъзмутим поглед. Ръката му в изящна ръкавица спокойно лежеше върху огромната бронзова топка на вратата.

— Искам да говоря с госпожа Уишър — заяви Смитбек.

— Името ви, моля? — безстрастно попита мъжът.

— Просто приятел на Памела.

— Съжалявам, но мисис Уишър не приема посетители.

Съобразителността на опитния репортер моментално се включи. Портиерът попита за името му, преди да го отреже. Което означаваше, че госпожа Уишър очаква посещение.

— Всъщност, става дума за уговорката от тази сутрин — каза Смитбек. — Страхувам се, че ще се наложи известна промяна. Бихте ли съобщили за мен?

Портиерът се поколеба за миг, сетне отвори масивната врата и тръгна напред по излъскания до блясък мраморен под. Репортерът се огледа. Зад масивния бронзов плот с вид на военно укрепление се надигна възстар и невероятно мършав рецепционист. Човекът от вътрешната охрана седеше зад масичка в стил Луи XVI в дъното на фоайето, а до него, с леко разкрачени крака и скръстени на гърдите ръце, стърчеше момчето, което обслужваше асансьорите.

— Господинът идва при госпожа Уишър — съобщи портиерът. Посланието му беше предназначено за рецепциониста, който гледаше строго иззад отбранителното съоръжение.

— Да, моля?

Смитбек пое дълбоко въздух, оценил по достойнство първия си пробив.

— Имам уговорена среща, но се наложи промяна в часа.

Старецът мълчаливо го огледа. Дълбоко хлътналите му очи проучиха в детайли обувките, спортното яке и прическата му. Смитбек се изпъчи, надявайки се да създаде впечатление на изискан младеж от заможно семейство.

— За кого да съобщя? — най-сетне раздвижи устните си съсухреният администратор.

— Семеен приятел — отвърна с лека поверителност в гласа посетителят. — Надявам се, че това ще е достатъчно.

Онзи го гледаше, без да мигне.

— Бил Смитбек — бързо добави репортерът, надявайки се, че госпожа Уишър не чете „Поуст“.

Рецепционистът сведе очи към плота пред себе си.

— Госпожата има уговорена среща в 11:00 — каза той.

— Именно по този повод съм тук — поясни Смитбек, хвърлил светкавичен поглед към стенния часовник, който показваше 10:32.

Старецът се извърна бавно и изчезна през вратата зад гърба му. Върна се точно след минута.

— Обадете се по вътрешния телефон, там на масичката.

Смитбек вдигна слушалката към ухото си.

— Разбрах, че Джордж отменя срещата? — чу се тих и префинен глас. Глас на богата жена.

— Моля да ме приемете, госпожо Уишър. Искам да поговорим за Памела.

Кратка пауза.

— Кой сте вие? — попита гласът.

— Бил Смитбек.

Нова пауза, този път по-дълга. Смитбек добави:

— Разполагам с много важна информация относно смъртта на вашата дъщеря, която полицията със сигурност не ви е предала. Убеден съм, че ще пожелаете да…