Маршрут 666

Чайлд Линкълн

Погледът й се спря върху каменните платформи около колибата. Върху най-близката бяха грижливо подредени като за някакъв свещен ритуал метални предмети.

Дъхът й спря.

— Пендъргаст! — изграчи дрезгаво тя.

Той се извърна и тя му посочи с глава камъка.

— О, това са по-големите сувенири — отвърна агентът. — Аз успях да отмъкна само най-малките.

— Това ми е ясно — напрегнато продължи Марго, — но разпознах какво представлява един от тях — спирачка за инвалиден стол.

Пендъргаст видимо се изненада.

— А това до

него е лост за регулиране на наклона, пречупен в основата.

Агентът понечи да приближи платформата, но една от зачудените фигури го блъсна обратно.

— Не виждам смисъла — промърмори той. — Как тази подредба ще… — Внезапно млъкна и вдигна глава: — Лурд!

Последната дума изрече с висок, напрегнат шепот.

— Нищо не разбирам — объркано го изгледа Марго, но агентът замълча и впери очи във фигурата, заела позиция във вътрешността на колибата.

Там настъпи някакво раздвижване, а после през входа започна да се изнизва малка процесия. Качулати фигури излизаха по двойки, понесли огромни котли с димяща течност. Нестройното припяване набра сила и се извиси в истеричен писък. Носачите оставиха товара си в специално направени за целта вдлъбнатини на пода. Появиха се още четирима Бръчкави, вдигнали на ръце покрития с черна материя трон. Те заобиколиха оградата от кости, спряха пред най-големия камък и внимателно положиха носилката върху него. Черното покривало бе свалено и носачите тръгнаха по обратния път, стъпвайки като на парад.

Марго насочи очи към забулената фигура на стола, чиито черти се губеха в здрача. Ясно се виждаха единствено дебелите пръсти, които леко помръдваха. Песнопеенето заглъхна, после набра нова сила, натежало от трепетно очакване. Фигурата вдигна ръка и гласовете изведнъж затихнаха. После лицето й бавно изплува в светлината. Наведе се напред и върху човека паднаха неравномерни отблясъци.

Времето спря. Марго усети как кръвта замръзва в жилите й. Забрави страха и болката в коленете, забрави дори неумолимо тиктакащите часовникови механизми в галерията над главите им. Човекът, седнал върху трона от човешки кости, беше облечен в познатите габардинени панталони, а от шията му висеше също така познатата вратовръзка на точици. Беше Уитни Фрок.

Устата й зяпна, но от нея не излетя нито звук.

— О, Господи! — простена зад гърба й Смитбек.

Фрок огледа събраното множество с абсолютно безизразна физиономия. Огромната зала потъна в мъртва тишина.

Очите му бавно се сведоха към коленичилите пред него пленници. Дагоста, Смитбек, Пендъргаст… Когато стигнаха до Марго, нещо в тях потрепна, а тялото му изведнъж се раздвижи.

— Какво нещастие, драга — рече той. — Изобщо не очаквах да те видя в ролята на научен консултант на тази малка експедиция и наистина съжалявам. Не, не ме гледай така — това е самата истина. Спомни си, че когато дойде време да се отърва от онзи ирландски натрапник, аз ти пощадихживота. Ще добавя, че го сторих в разрез със здравия разум.

Дълбоко шокирана и потръпваща

от смайване, Марго не беше в състояние да отрони нито звук.

— Но вече нищо не може да се направи — заключи Фрок и пламъчето в очите му угасна. — Що се отнася до останалите, бъдете добре дошли. Мисля, че е редно да се представите. — Пръстът му се насочи към Мефисто: — Кой например е този брадясал джентълмен, издокаран в парцали? Гледа като диво животно, попаднало в капан, и вероятно наистина е такова… Може би е някакъв туземец, когото експедицията е наела за водач. Пак ще ви попитам: как се казвате?

Отговори му мълчание.

— Я му прережи гърлото, след като не иска да говори! — обърна се старецът към един от помощниците си. — Тук не търпим невъзпитанието, нали така?

— Мефисто — прозвуча глухият глас на скитника.

— Мефисто, значи! Празнотата в познанията е опасно нещо. Особено при дрипльовци. Чак пък Мефисто! Колко банално, Господи! Прозвище, което без съмнение има за цел да всее страх в сърцата на жалките ви парцаливи последователи. Лично на мен не ми приличате кой знае колко на дявол, а по-скоро на жалък, пристрастен към дрогата скитник. Все пак не би трябвало да се оплаквам, защото вие и подобните ви се оказахте изключително полезни. Това трябва да ви го призная. А тук, сред моите деца, най-вероятно ще откриете свои отколешни приятели… — Ръцете му се вдигнаха и обхванаха с широк жест тълпата Бръчкави. Мефисто мълчаливо се сви.

Марго гледаше втренчено някогашния си професор. Този тук нямаше нищо общо с онзи Фрок, когото беше познавала — мек и приятен човек с изискани обноски. Насреща й седеше един арогантен и бездушен старец, който я ужасяваше повече дори от безнадеждното положение, в което беше изпаднала.

— А ето го и Смитбек, журналиста! — презрително се ухили Фрок. — Вие ли трябваше да документирате бляскавата победа на моите деца? Жалко, че скандалният ви парцал няма да получи истинските резултати от полицейската кампания срещу нас.

— Те все още не са известни! — предизвикателно отвърна Смитбек.

Фрок се изсмя.

— Какво означава всичко това, Фрок? — извика Дагоста, който продължаваше да се бори с пазачите си. — Или ще ни обясниш, или…

— Или какво? — презрително го изгледа професорът. — Винаги съм ви смятал за невъзпитан грубиян. Изненадан съм от нахалството ви да искате обяснение в положението, в което се намирате. — Обърна се към една от зачулените фигури до себе си и рязко попита: — Разоръжихте ги, нали?

Фигурата кимна.

— Тоя го проверете още веднъж, защото е пълен с номера! — разпореди се Фрок и посочи Пендъргаст.

Агентът беше грубо изправен на крака, обискиран и отново натиснат да коленичи. Фрок бавно огледа пленниците, на устните му играеше студена усмивка.

— Това е от количката ви, нали? — попита Пендъргаст и кимна към платформата.

— Най-хубавата ми количка — гласеше отговорът.

Пендъргаст замълча, а Марго най-сетне си възвърна дар словото и тихо прошепна: