Маршрут 666
Шрифт:
12
Марго се отдръпна от дълбокия метален умивалник на лабораторията по съдебна антропология и подсуши ръцете си с грубата болнична кърпа. Очите й се извърнаха към количката с останките на Памела Уишър. Всички огледи бяха приключени, бяха взети и съответните проби. По-късно тази сутрин тялото щеше да бъде предадено на близките. В другия край на залата Брамбъл и Фрок се занимаваха с втория скелет. Надвесени над чудовищно обезобразените кости, те извършваха поредица от прецизни измервания.
— Мога ли да отбележа нещо? — обади
— Много ви моля — мазно отвърна Фрок и великодушно махна с ръка.
Тези двамата изобщо не се понасят, усмихна се Марго, докато смъкваше тънките гумени ръкавици. Имаше редкия шанс да види конфронтацията на Фрок с равностоен, притежаващ огромен интелект и не по-малка самоувереност противник. Беше цяло чудо, че изобщо успяха да свършат нещо. При това доста. През последните няколко дни бяха проведени изследвания с антитела, остеологични анализи, тестове за остатъчна отрова, плюс още куп спомагателни процедури. В момента чакаха ДНК анализите и зъбния профил, но въпреки това анонимният скелет отказваше да разкрие тайната си — главната причина за напрегната атмосфера в лабораторията.
— Всеки средно интелигентен човек би трябвало да е наясно, че проникването откъм гърба е невъзможно, защото ако е имало такова, напречните връзки трябваше да са прекъснати или силно увредени! — отсече с гневния си ирландски фалцет Брамбъл.
— Не мога да проумея, въпреки огромните си усилия, какво общо има тук някакво си прищипване — изръмжа Фрок.
Марго изключи слуха си за този спор, по-голямата част от който така или иначе не я интересуваше. Нейната специалност бе етнофармакология и генетика, а не обща анатомия. Достатъчно проблеми, които чакаха своето решение.
Въздъхна и се надвеси над последните тъканни проби от втория скелет въпреки протеста на трапецовидните си мускули. През изтеклата нощ бяха взели не обичайните три, а цели пет серии от по десет проби с белязани атоми. Даваше си сметка, че напоследък работи на прекалено високи обороти. Претоварваше се неимоверно много през последните няколко дни, мрачно отбеляза Марго. Трябваше да внимава!
Десетина минути по-късно подозренията й се потвърдиха: тъмните ивици белтък не носеха информация. Бяха съвсем обикновени човешки протеини, които можеха да разкрият структурата си само след задълбочен генетичен анализ. Но това означаваше, че окончателните резултати ще се забавят още няколко дни.
Отмести пробите и започна да разтрива рамото си. Едва сега забеляза кафявия плик, поставен до спектралния микроскоп. Рентгенови снимки. Навярно са пристигнали тази сутрин. Явно Брамбъл и Фрок са били прекалено заети с разправии около скелета, за да им обърнат внимание. Това бе разбираемо: при почти напълно оголен скелет снимките едва ли съдържаха важна допълнителна информация.
— Марго? — вдигна глава Фрок.
Тя се обърна и тръгна към него.
— Погледни, ако обичаш — махна към микроскопа възрастният учен и отдръпна инвалидната си количка от масата. — Обърни внимание на вдлъбнатината по протежение на дясната бедрена
Стереоувеличителят бе настроен на минимална мощност, но въпреки това разкриваше един безкрайно различен свят. Гладката кафява повърхност на костта отстъпи място на пустинен пейзаж, изпълнен с хребети и долини.
— Какво ти е мнението?
Не за прът път беше принудена да се превръща в арбитър на чужди спорове, но тази роля никак ней харесваше.
— Прилича на естествено причинена костна фрактура — каза тя с усилие да прозвучи безстрастно. — Не бих казала, че непременно представлява следа от зъб.
Фрок триумфално се облегна в инвалидния стол, а Брамбъл премигна.
— Какво казахте? — невярващо я изгледа той. — Не искам да споря с вас, доктор Грийн, но за мен това е най-ясният и категоричен отпечатък от зъб, който е попадал пред очите ми!
— И аз нямам желание да ви противореча, доктор Брамбъл — отвърна Марго и увеличи фокуса. Малката дупчица изведнъж се превърна в дълбок каньон. — Но по вътрешната стена личат известно количество пори от естествен произход.
Брамбъл вдигна роговите очила на челото си, втурна се към микроскопа и долепи очи до окулярите, погледа известно време, после бавно се изправи.
— М-да… — проточи той. — Не ми е приятно да го призная, Фрок, но май имате право.
— Марго има право — поправи го професорът.
— Да, разбира се. Отлично, доктор Грийн.
Острото дрънчене на телефона й спести отговора. Фрок енергично се придвижи до апарата и вдигна слушалката. А Марго изведнъж откри, че едва сега обръща внимание на някогашния си научен ръководител — въпреки че вече цяла седмица работеха заедно. Все още закръглен, все пак й се видя по-слаб отпреди, когато ги свързваше всекидневната работа в музея. Количката му също бе друга: стара и охлузена. Нима менторът й беше изпаднал в нужда, с тревога се запита тя. Но дори и да беше така, това не му се беше отразило, поне външно.
Беше все така пъргав и енергичен — качества, с които ръководеше през целия си мандат катедрата по антропология.
Това, което чуваше в слушалката, очевидно го ядоса. Очите на Марго се отделиха от лицето му и се насочиха към прозореца с великолепен изглед към Сентрал Парк. Дърветата бяха окичени с пищната зеленина на лятото, а езерото блестеше под ярката светлина. В южната му част се движеха лениво няколко гребни лодки. Изведнъж й се прииска да бъде в една от тях, изложила лице на гальовните слънчеви лъчи. А не да се рови из отвратителните останки в тази мрачна лаборатория.
— Дагоста беше — съобщи Фрок, след като остави слушалката. — Нашият приятел тук щял да си има компания. Спуснете щорите, моля. Изкуствената светлина е по-подходяща за работа с микроскоп.
— Каква компания? — попита Марго.
— Така каза. Вчера следобед са оглеждали някакви железопътни тунели, в които открили силно разложена глава. Пращат ни я за изследване.
Доктор Брамбъл изръмжа нещо под носа си.
— Да не е на?… — започна Марго и кимна към скелетите.
— Не, нямат връзка — мрачно отвърна Фрок.