Маршрут 666
Шрифт:
Да бе, направо удивително, въздъхна Дагоста, представяйки си как ще се чувства една привлекателна жена под прякото разпореждане на Уокси.
— А сега и радиостанцията ми не работи, да я вземат мътните! — мрачно добави капитанът.
Дагоста вирна пръст към тавана на тунела.
— Според Хейуърд тук се губи връзката.
— Браво. А как ще повикаме помощ?
— Никак. Трябва да разчитаме само на себе си.
— Браво — повтори Уокси.
Дагоста го погледна. По горната му устна бяха избили капки пот, бузите с цвят на втасало тесто
— Намираме се в твоя район — напомни му лейтенантът. — Я си представи, че се пръкне нещо, а ти си се оказал на местопрестъплението? — Пръстите му механично опипаха джоба на якето за пура, после се отдръпнаха. — И обратно — няма ли да ти стане кофти, ако тия убийства се окажат свързани и пресата гръмне за тях, а ти си стоиш в кабинета и си бъркаш в носа?
— Няма да ставам кмет, Вини — стрелна го с поглед Уикси. — От опит знам, че когато завалят лайната, е най-добре да си на сушина.
Лицето му се отпусна, от устата му излетя успокоена въздишка.
От мрака бавно изплува светла точка. Миг по-късно пред тях се появи дребничката фигура на сержант Хейуърд.
— Почти стигнахме — обяви тя. — Остава ни само едно ниво.
— Надолу ли? — изгледа я с възмущение Уокси. — Не мога да си представя, че има по-надолу от това тук!
Хейуърд не отговори.
— А как ще слезем? — попита Дагоста.
Жената кимна в посоката, от която се бе появила.
— Нататък по релсите, на около четиристотин метра вдясно има друга стълба.
— Ами ако мине влак? — облещи се Уокси.
— Това е изоставена линия — успокои го Хейуърд. — Тук отдавна не минават влакове.
— Откъде знаеш?
Лъчът на фенерчето освети дебелия слой ръжда върху релсите. Очите на Дагоста бавно се вдигнаха към лицето на младата жена, което се оказа доста смръщено.
— Има ли нещо специално там? — тихо попита той. Хейуърд се замисли, после леко кимна с глава.
— Обикновено обикаляме само по-горните нива. Но слуховете твърдят, че колкото по-надолу отиваш, толкова по-шантави неща виждаш… — Нова пауза. — По тази причина предложих да сме група хора.
— Искаш да кажеш, че там долу живеят хора? — възкликна Уокси.
— Разбира се — кимна Хейуърд, а гримасата й беше достатъчно красноречива: капитанът би трябвало да е наясно с това. — През зимата са на топло, а през лятото нито вали, нито духа. Проблем са единствено другите къртици.
— Кога за последен път прочистваха това ниво?
— То не се прочиства, капитане.
— А защо?
Последва мълчание.
— Главно защото къртиците от по-долните нива са практически неоткриваеми. Развили са способност да виждат в мрака. Докато чуеш нещо и се обърнеш, вече са изчезнали. Няколко пъти в годината правим огледи с кучета, обучени да откриват трупове. Но и тогава не слизаме прекалено на дълбоко. Опасно е. Долу има най-различни хора, не само бездомници. Някои се укриват, други бягат от нещо — най-често от закона, трети са просто грабители.
— Ами онзи материал в „Поуст“? — подхвърли Дагоста. — В него се споменава
— Тя се намира под Сентрал Парк, лейтенант, а не в района на Западното депо — поклати глава Хейуърд. — Някои райони са по-цивилизовани от други. Но не забравяйте, че в същия материал се споменава и за канибали. — На лицето й се появи приветлива усмивка.
Уокси понечи да каже нещо, но размисли и стисна устни, като преглътна мъчително.
Тръгнаха мълком покрай релсите. Дагоста изведнъж си даде сметка, че пръстите му несъзнателно опипват големия „Смит и Уесън“, модел 4946. С удовлетворение си припомни, факта, че планираната им подмяна с 9-милиметрови полуавтоматични пистолети, замислена някъде през 90-те, така и си остана само на книга.
Желязната врата към стълбата се оказа неестествено изкривена. Хейуърд я отвори и се дръпна да стори път на офицерите. Дагоста прекрачи прага и очите му веднага се насълзиха от острата воня на амоняк.
— Нека мина напред, лейтенант — забеляза състоянието му Хейуърд.
Дагоста мълчаливо се отмести.
Стълбата се спускаше покрай стена, облицована с каменни плочи. И отново поемаше нагоре след тясна междинна площадка. Очите на Дагоста продължаваха да смъдят от неописуемата смрад.
— Какво вони така, мамка му?
— Пикоч — поясни лаконично Хейуърд. — Плюс други неща, за които надали ще искате да чуете.
Зад тях се разнесе мъчителното хриптене на Уокси.
Провряха се през дупка с назъбени стени и се озоваха в тъмно и влажно пространство. Лъчът на прожектора в ръцете на сержант Хейуърд разкри, че са попаднали в задънения край на някакъв тунел. Но релси нямаше. Неравната пръст беше покрита с мазни локви, сред които личеше пепелта на отдавна изстинали огньове. Боклукът беше навсякъде: смачкани вестници, чифт съдрани панталони, самотна обувка, памперс с още незасъхнали изпражнения.
Дагоста чуваше тежкото дишане на Уокси зад гърба си и неволно се учуди, че капитанът изведнъж беше престанал да се оплаква. Вероятно заради вонята.
Хейуърд тръгна към тесния проход, който водеше навън от тунела.
— Тук е открито тялото, затова нека се държим близо един до друг — рече тя. — Пазете се от тръбите.
— Какви тръби?
— Онези, които биха се стоварили върху главите ви от мрака.
— Наоколо няма никой.
— Тук са — увери го Хейуърд.
Дишането на Уокси стана още по-тежко.
Тръгнаха бавно през прохода. От време на време Хейуърд насочваше лъча на фенерчето по протежение на стените. На всеки пет-шест метра в тях личаха дълбоки правоъгълни ниши. Временни складове за материали, поясни Хейуърд. Направени преди цял век от строителите на тунела, а днес превърнати в леговища. Обезпокоени от лъча на фенерчето, сред боклуците се размърдаха огромни кафяви плъхове, които започнаха да се оттеглят с обидна мудност. Но от хора нямаше следа.
Хейуърд спря, смъкна униформеното кепе и прибра косата си.