Мъглявината Андромеда
Шрифт:
В най-близката до зрителя външна извивка от нейната спирала, почти в средата на лещообразния в ракурса диск на огромната галактика, пламна светлинка. Там се отклони наподобяваща мъничко влакънце система от звезди — без съмнение исполински ръкав с дължина стотина парсека. Светлинката започна да расте и едновременно се увеличаваше «влакънцето», докато самата галактика изчезна, като се разливаше извън границите на зрителното поле. Поток червени и жълти звезди се проточи пряко екрана. Светлинката стана малко кръгче и блещукаше в самия край на звездния поток. Оттам се отдели оранжева звезда от спектралния
— Това е избухване — каза от страничния екран Юний Ант. — Показах ви наблюдение от миналия месец от запис на паметните машини. Превключвам на отразяване прякото приемане.
По екрана, както преди, се въртяха искри и линии с тъмноален цвят.
— Странно явление! — възкликна физикът. — Как си обяснявате това избухване?
— После. Сега се възобновява предаването. Но какво смятате за странно?
— Червения спектър на избухването. В спектъра на мъглявината Андромеда има виолетово отместване, тоест тя се приближава към нас.
— Избухването няма никакво отношение към Андромеда. Това е местно явление.
— Мислите ли, че случайно тяхната отправяща станция е изнесена в самия край на галактиката, в зона, още по-отдалечена от нейния център, отколкото зоната на Слънцето в нашата Галактика?
Юний Ант обхвана Рен Боз със скептичен поглед.
— Вие сте готов за дискусия всеки момент, понеже забравяте, че с нас говори мъглявината Андромеда от разстояние четиристотин и петдесет хиляди парсека.
— О, да! — смути се Рен Боз. — Още по-добре е да се каже: от разстояние милион и половина светлинни години. Съобщението е отправено преди петнадесет хиляди века.
— И ние виждаме сега онова, което е било изпратено дълго преди настъпването на ледниковата епоха и възникването на човека върху Земята! — Юний Ант явно омекна.
Червените линии забавиха своето въртене, екранът потъмня и изведнъж отново пламна. Потъналата в здрач плоска равнина едва се различаваше в оскъдната светлина. По нея бяха разхвърляни странни гъбовидни съоръжения. По-близо до предния край на видимия участък студено мъждукаше гигантски според мащаба на равнината син кръг вероятно с метална повърхност. Точно по центъра на кръга висяха един над друг големи двойноизпъкнали дискове. Не, не висяха, а бавно се издигаха все по-нагоре. Равнината изчезна и на екрана остана само един от дисковете, по-изпъкнал долу, отколкото горе, с груби спирални ребра от двете страни.
— Това са те… те!… — в надпревара възкликнаха учените, като си мислеха за пълното сходство на изображението със снимките и чертежите на спиралодиска, намерен от тридесет и седмата експедиция върху планетата на желязната звезда.
Нов вихър от червени линии — и екранът угасна. Рен Боз чакаше, боеше се да отклони погледа си дори за секунда. Първият човешки поглед, докоснал живота и мисълта на друга галактика! Обаче екранът просто не светна. На страничната дъска на телевизиофона заговори Юний Ант:
— Съобщението се прекъсна. Не бива да чакаме повече и да изразходваме земна енергия. Цялата планета ще бъде
— И той, този диск, е дошъл оттам? Колко ли е летял? — сякаш себе си попита Рен Боз.
— Движил се е мъртъв около два милиона години през разделящото двете галактики пространство — сурово отвърна Юний Ант, — докато е намерил убежище върху планетата на звездата Т. Очевидно тия звездолети са устроени така, че кацат автоматично, въпреки че хиляди и хиляди години никой жив не е докосвал лостовете им за управляване.
— Може би те живеят дълго?
— Обаче не милиони години, това противоречи на законите на термодинамиката — студено отговори Юний Ант.
— И въпреки колосалните размери спиралодискът не е могъл да носи в себе си цяла планета хора… мислещи същества. Не, засега нашите галактики не могат още нито да се достигнат взаимно, нито да разменят съобщения.
— Ще могат — уверено каза Рен Боз, сбогува се с Юний Ант и тръгна обратно към полето на космодрума.
Дар Ветер с Веда и Чара с Мвен Мас стояха малко встрани от двете дълги редици изпращачи. Всички глави се извърнаха към централното здание. Покрай тях безшумно и бързо премина широка платформа, придружавана от махане на ръце и приветствени възгласи. Двадесет и двамата от екипажа на «Лебед» се намираха върху нея.
Платформата се приближи до звездолета. Край високия подвижен асансьор чакаха хора с бели комбинезони, със сиви от умора лица — двадесетте члена на комисията по отлитането. съставена предимно от инженери, работещи в космодрума. През последното денонощие те провериха посредством специални машини цялата екипировка на експедицията и още веднъж изпитаха изправността на кораба с тензорни апарати.
Според въведения в зората на астронавтиката ред председателят на комисията докладва на Ерг Ноор, пак избран за началник на звездолета и експедицията до Ахернар. Другите членове на комисията бяха поставили своите шифри върху бронзова плочка с техните портрети и имена, която връчиха на Ерг Ноор, сбогуваха се и се отдръпнаха встрани. Тогава към кораба се втурнаха изпращачите. Хората се наредиха пред пътешествениците, като пропуснаха близките им на малката, останала свободна площадка на асансьора. Кинооператорите зафиксирваха всеки жест на отлитащите — последния спомен, който оставаше на родната планета.
Ерг Ноор отдалеч зърна Веда и като мушна бронзовия сертификат под широкия колан на астронавта, стремително се приближи към младата жена.
— Колко е хубаво, че дойдохте, Веда!…
— Нима можех да постъпя иначе?
— За мен вие сте символ на Земята и моята преминала младост.
— Младостта на Низа е с вас завинаги.
— Няма да кажа, че за нищо не съжалявам, това не ще бъде вярно. И преди всичко жал ми е за Низа, моите другари, пък и самия себе си… Твърде голяма е загубата. При това завръщане аз по новому обикнах Земята — по-силно, по-просто, по-безусловно…