Мъглявината Андромеда
Шрифт:
— И все пак отивате, Ерг?
— Не мога иначе. Ако се откажа, бих загубил не само Космоса, но и Земята.
— Навярно подвигът е толкова по-труден, колкото е по-голяма любовта?
— Вие винаги добре сте ме разбирали, Веда. Ето и Низа!
Пристъпи отслабналата, приличаща на юноша девойка с червеникави къдри и спря, отпуснала ресници.
— Това се оказа така тежко. Вие всички сте… добри, ясни… красиви… Да се разделиш, да откъснеш себе си от майката земя… — гласът на астронавигаторката трепна.
Веда инстинктивно я привлече с ръка, като й шепнеше тайнствени
— Девет минути до затварянето на люковете — каза Ерг, без да сваля очи от Веда.
— Колко малко!… — простодушно възкликна със сълзи в гласа Низа.
Веда, Ерг, Дар Ветер, Мвен Мас и другите изпращачи с мъка и изненада почувствуваха, че няма думи, с които да изразят вълнението си. Нямаше с какво да разкрият чувствата си пред подвига, който се извършваше за ония, които още не се бяха родили, които щяха да дойдат подир много години. Отлитащите и изпращачите знаеха всичко — какво можеха да допълнят излишните думи?
Какви пожелания, шеги или обещания можеха да докоснат душата на хората, завинаги напускащи Земята и отдалечаващи се в бездните на Космоса?
Втората сигнална система на човека се оказа несъвършена и отстъпи място на третата. Дълбоки погледи, отразяващи страстни пориви, които бе невъзможно да бъдат предадени с думи, се срещаха безмълвно и напрегнато или жадно поглъщаха небогатата природа на Ел Хомра.
— Време е — придобилият металическо звучене глас на Ерг Ноор шибна, сякаш удар на пастирски камшик, и хората забързаха.
Веда откровено изхълца и се притисна към Низа. Двете жени няколко секунди стояха буза до буза, силно замижали, докато мъжете си разменяха прощални погледи и ръкостискания. Асансьорът беше вече скрил в овалния чернеещ се люк на звездолета осем астронавта. Ерг Ноор хвана Низа за ръка и нещо й пошепна. Девойката пламна, отскубна се и се впусна към звездолета. Преди да стъпи на площадката на подемника, Низа се обърна и срещна огромните очи на необичайно бледата Чара.
— Може ли да ви целуна, Чара? — гръмко попита тя.
Без да отговори, Чара Нанди скочи на подиума и като трепереше цялата, обгърна шията на червенокосата астронавигаторка, после също така безмълвно рипна долу и изтича встрани.
Ерг Ноор и Низа се изкачиха едновременно.
Хората замряха, когато пред черния люк върху издатината на ярко осветения борд на «Лебед» се задържаха за секунда две фигури — на висок мъж и стройна девойка, които приемаха последните привети на Земята.
Веда Конг стисна ръце и Дар Ветер чу как изпукаха ставите на пръстите й.
Ерг Ноор и Низа изчезнаха. От тъмния отвор излезе напред овална плоча със също такъв сив цвят, както и целият корпус. Секунда — и даже зоркото око не би могло да различи следи от току-що зеещото отверстие по стръмните контурни линии на колоса.
Във вертикално стоящия върху раздалечени опори звездолет имаше нещо човекоподобно. Може би това впечатление се създаваше от кръглото кълбо на носовата част, увенчано с остър калпак и светещо със сигналните светлини като с очи. Или от ръбестите разсекатели на централната контейнерна част от кораба, подобни на ония части от рицарските
Зареваха сигналите за първа готовност. Сякаш по вълшебен начин край кораба се появиха широки самоходни платформи, които откараха множество изпращачи. Запълзяха и се заотдръпваха настрана триножниците на ТВФ и прожекторите. Сивият корпус на «Лебед» потъмня и някак си изгуби своите размери. Върху «главата» на кораба пламнаха зловещи червени светлини — сигнал за подготовка на старта. Вибрацията на силните мотори се предаде по твърдата почва — звездолетът се заобръща върху подставките си, започваше да се ориентира за отлитане. Изпращачите все повече и повече се отдалечаваха, докато пресякоха светналата в мрака линия на безопасността, Тук хората бързо скочиха, а платформите се устремиха назад да вземат останалите.
— Те вече няма ли да видят нас или поне… нашето небе? — попита Чара ниско навелия се към нея Мвен Мас.
— Не. Освен в стереотелескопите…
Под кила на звездолета пламнаха зелени светлини. Върху кулата на централното здание бясно се завъртя радиофарът — разпращаше във всички посоки предупреждение за излитането на грамадния кораб,
— Звездолетът получава сигнал за потегляне! — изведнъж затръби металически глас с такава сила, че Чара потрепера и се притисна към Мвен Мас. — Останалите в кръга, вдигнете ръце нагоре! Вдигнете ръце нагоре, иначе смърт! Вдигнете ръце нагоре, иначе!… — ревеше автоматът, докато прожекторите му опипваха полето — диреха случайно останали в опасния кръг хора.
Като не намериха никого, те угаснаха. Роботът закрещя отново, както се стори на Чара, още по-яростно:
— След камбанения звън обърнете се с гръб към кораба и затворете очи! Не ги отваряйте преди втория сигнал! Обърнете се гърбом и затворете очи! — тревожно и заплашително виеше роботът.
— Това е страшно! — прошепна Веда на своя спътник.
Дар Ветер спокойно сне от колана си свитите на тръба полумаски с черни очила, едната надяна на Веда, а другата нахлузи сам. Едва успя да закрепи токата — и диво зазвъня голяма, с висок тон камбана под навеса за сигналните апарати.
Звънът секна и в тишината се дочу цвърченето на равнодушните към всичко жетварки.
Внезапно звездолетът издаде яростен вой и угаси светлините си. Един, два, три, четири пъти тоя сърцераздирателен вой пронизваше тъмната равнина и на по-впечатлителните хора се струваше, че самият кораб вика в мъката си от сбогуването.
Воят секна също така неочаквано. Стена от невъобразимо ярки пламъци се изправи около кораба. Мигновено в света престана да съществува каквото и да било освен тоя космически огън. Огнената кула се превърна в колона, проточи се във вид на дълъг стълб, после се изтъни в ослепително ярка линия. Камбаната заби втори път и обърналите се хора видяха празна равнина, върху която се аленееше гигантско петно нажежена почва. Една голяма звезда стоеше във висините — «Лебед» се отдалечаваше.