Мисията на посланика

Канаван Труди

Разпоредителят се замисли, после изгледа поред Сери, Гол и Аний.

— Има ли още нещо, което можете да ни кажете за някоя от двете жени?

— Не — отвърна Сери. Той погледна към дъщеря си и телохранителя. Двамата поклатиха глави.

Разпоредителят се обърна към Висшите магове.

— Някакви въпроси?

— Аз имам един — каза магьосникът с бялата мантия. Той сигурно е Върховният повелител, сети се Сери. Сония му беше казала, че цветът на мантията му е бил променен след като е било взето решение, че Черните магьосници (естествено) трябва да носят черно. —

Виждал ли си някога друг човек със същите физически характеристики като тази жена? — мъжът посочи отстъпничката. — Като изключим пола й, естествено.

— Може би веднъж или два пъти — отвърна Сери.

— А знаеш ли откъде идват тези хора?

Сери поклати глава.

— Не.

Магьосникът кимна, после даде знак на Разпоредителя, че няма повече въпроси. Изпълнен с облекчение. Сери осъзна, че очаква с нетърпение да напусне това място. Макар и човек с власт в подземния свят, той не бе свикнал да бъде наблюдаван от толкова много хора. „Крадецът работи най-добре, когато е незабележим. По-добре да го познават по репутацията му, отколкото да бъде център на внимание“.

— Благодаря ви за помощта, Сери от Северния квартал, Аний и Гол — каза Разпоредителят. — Можете да си вървите.

Сония отново ги поведе. Веднага щом вратата на Заседателната зала се затвори зад гърбовете им. Сери въздъхна с облекчение.

— Това помогна ли? — попита Аний.

Сония кимна.

— Мисля, че да. Сега разполагат с показанията на свидетели, че жената е нарушила закона. Единствения път, когато е използвала магия в присъствието на магьосници, е за да се защити, когато я залових и я доведох тук.

— Това, че е нарушила закона, означава ли, че ще разчетете съзнанието й?

— Вече е решено — Сония се усмихна мрачно. — Но сега няма да се чувстват толкова зле, че ще го направя.

— Ти ли ще го направиш? — попита Сери.

Усмивката й се стопи.

— Или аз, или Калън. Подозирам, че ще изберат Калън, защото той не е участвал в преследването и не е нарушавал никакви правила.

Сери се намръщи.

— Ще ти създадат ли проблеми заради това?

— Не мисля — отвърна тя и сбръчи разтревожено вежди. — Калън не изглежда особено доволен. Досега не е намерил време да повдигне този въпрос, но все някога ще го направи. Никой друг не го е споменавал, но съм сигурна, че няма да се размине така — тя въздъхна и отстъпи назад към залата. — Трябва да се връщам. Ще ви съобщя как е минало — поколеба се за миг, след което се усмихна. — О, да! Лоркин се свърза с мен. Жив и здрав е. Ще ви разкажа по-подробно следващия път.

— Страхотни новини! — отвърна Сери. — Доскоро.

Тя им махна, бутна едното крило и се вмъкна вътре. Сери погледна Аний и Гол.

— Да видим дали каретата ни чака.

Те се ухилиха и го последваха към изхода на Университета.

Когато Ачати, Денил, останалите ашаки и Унх стигнаха до пътя, откриха, че робите, които бяха изпратили напред са подготвили каретата и конете и ги очакват. Ашаките, които бяха дошли да помогнат, се обърнаха към Денил и се сбогуваха с него.

— Съчувстваме

ви — каза единият от тях. — Сигурно е много дразнещо помощникът ви да бъде съблазнен от някаква жена.

— Да — отвърна Денил. — Но поне знам, че е отишъл по своя воля и не е в опасност… или поне не вярва да е. И… отново се извинявам за поведението му. Не беше нужно да ви поставя в опасност.

Друг от мъжете сви рамене.

— Заслужаваше си заради възможността да се опитаме да направим нещо срещу тях или да открием града им, макар и всичко да завърши с неуспех.

— Но… вие сигурно нямаше да продължите да преследвате Изменниците, без те да бъдат принудени да ви убият? — каза Денил.

Ашаките се спогледаха и Денил внезапно разбра причината за привидното им безгрижие. Те не искаха да признаят, че са били превъзхождани числено или че са се провалили в задачата си, затова се преструваха, че всичко е наред. Всъщност през цялото време са били наясно за поетия риск и се бяха страхували. Но щеше да е проява на грубост да ги накара да си го признаят.

— Обаче ашаки Ачати ми каза, че сме успели да навлезем по-навътре в територията им от всички останали, които са опитвали някога — рече той, вмъквайки тон на гордост и възхищение в гласа си.

Ашаките закимаха и се усмихнаха.

— Ако някога все пак решите да си върнете помощника, обадете ни се — рече най-разговорливият от тях. — Кралят няма да се поколебае да събере малка армия за тази цел. Ние винаги си търсим някакво оправдание, за да ги прочистим.

— Ще го имам предвид! — увери ги той. — Ценя предложението ви. — Той се обърна и погледна към Унх. — Познавам и добър следотърсач, когото да извикам.

Туземецът леко наклони глава, но не промени изражението на лицето си. Сачаканците не казаха нищо, докато най-мълчаливият от тях не се прокашля.

— Според вас какво ще направи Гилдията по въпроса с лорд Лоркин?

Денил поклати глава.

— Не знам — призна той. — Но сигурно ще ми изпратят нов помощник. Да се надяваме, че изборът им ще бъде по-добър от моя.

Сачаканците се засмяха. След това разговорливият сачаканец потри ръце.

— Тогава да поемаме по пътя си.

След като се сбогуваха, сачаканците си тръгнаха. Унх кимна още веднъж на Денил и този жест означаваше много повече от сбогуванията на сънародниците му. Групата им се отдалечи сред облак прах. Денил и Ачати се качиха в каретата, а двамата роби на сачаканеца се настаниха отвън. Колата се залюля и потегли плавно по пътя.

— Така е по-добре — каза Ачати. — Удобство. Уединение. Възможност за редовни бани.

— Определено очаквам с нетърпение първата.

— Подозирам, че помощниците ни също бързат да се приберат у дома, макар да не успяха да отърват Сачака от няколко Изменници.

Денил потрепна.

— Отново се извинявам за това, че ви причиних толкова неудобства за нищо.

— Не беше за нищо — поправи го Ачати. — Вие бяхте длъжен да го потърсите, аз бях длъжен да ви помогна. Младият мъж можеше да се намира в опасност. А това, че не беше, не омаловажава пътуването ни.