Мисията на посланика
Шрифт:
Той я погледна втренчено.
— Аз не останах с такова впечатление.
Тивара се усмихна, но в очите й не проблесна веселие.
— Щеше. Беше изпратена тук, за да го направи. Добре че пристигнах навреме, за да я спра.
„Тя е луда“ — помисли си той. Ала освен това беше и магьосница с неопределени сили. По-добре да опита да се разбере с нея, отколкото да вика за помощ. Но пък това щеше да стане по-лесно, ако не лежеше гол на пода.
Лоркин бавно се изправи. Тя не посегна да го спре. Той видя, че намушканата жена се взираше с мъртви очи в тавана. Или отвъд него. „И не вижда нищо — нито някога ще
Той отиде до окачената на стената мантия, която робите бяха почистили и подготвили за следващия ден, и взе панталона. Гърдите му бяха омазани с кръв. Лоркин я избърса с парчето плат, което слугите оставяха всяка нощ, заедно с кана вода и купа, за да може да се измие на сутринта.
— От скептичното ви поведение разбирам, че не сте запознат със Смъртта на любовника — каза Тивара. — Това е форма на висша магия. Когато мъжът или жената достигнат върха на удоволствието, докато правят любов, естествената им защита срещу агресивната магия отслабва и те могат лесно да бъдат лишени от всичките си сили — и от живота си. Сачаканските мъже знаят за Смъртта на любовника и са много предпазливи, но не знаят как да я приложат. Очевидно са изгубили познанието, след като са престанали да обучават жените в магия.
— Ти си жена — посочи Лоркин, докато си обуваше панталоните. — Как си овладяла магията?
Тя се усмихна.
— Мъжете са престанали да обучават жените на магия. Но не и жените.
— Значи ти също знаеш как да приложиш тази Смърт на любовника? — на масата лежаха бележника и кръвният пръстен на майка му. Докато се пресягаше за горната част на мантията си, той скришом го взе с надеждата, че тя няма да забележи и го задържа в шепата си, докато се обличаше. След това взе бележника си, пъхна го във вътрешния джоб и същевременно пусна там и бижуто.
— Да. Макар това да не е любимият ми начин да убивам — тя погледна към непознатата. Лоркин също се обърна към тялото в леглото му. „Щом Тивара познава един от начините за прилагане на висшата магия, значи има вероятност да знае и други. И сигурно е много, много по-силна от мен“.
— Каква си всъщност ти? Очевидно не си точно робиня.
— Шпионин. Бях изпратена тук, за да ви защитя.
— От кого.
— Не мога да ви кажа.
— Но човекът, който те е изпратил, иска да ме запази жив?
— Да.
Той погледна към мъртвата жена.
— Ти… ти… ъъъ… я уби, за да ме спасиш?
— Да. Ако не я бях открила навреме при вас, сега вие щяхте да сте труп — тя въздъхна. — Съжалявам. Направих грешка. Мислех, че сте в безопасност. Та нали ми казахте, че нямате намерение да вкарвате никоя робиня в леглото си. Не трябваше да ви вярвам.
Той усети как лицето му пламва.
— Нямах такова намерение.
— Но не изглеждаше като да се опитвате да я спрете.
— Беше тъмно. Помислих я за… — той се сепна. Тивара не беше онази, за която я мислеше. Тя бе черна магьосница, шпионин и признаваше, че предпочита да убива по определени начини. Може би не трябваше да й разкрива, че я намира за привлекателна. „А и вече не съм сигурен, че ме привлича“.
Очите й бяха по тъмни от всякога. Тя ги присви.
— Помислихте я за какво?
Той се извърна настрани, после се насили да срещне погледа й.
— За някой друг. Още не се бях разсънил. Мислех, че сънувам.
— Сигурно имате
— Нещата?
— Всичко, което искате да вземете със себе си.
— Отиваме ли някъде?
— Да — тя отново погледна към мъртвата жена. — Когато хората, които са я изпратили тук, разберат, че не е успяла да ви убие, те ще изпратят някой друг да довърши работата. И ще изпратят още някой, който да убие мен. За нас вече не е безопасно да оставаме тук, а и вие сте ми нужен жив.
— А Де… посланик Денил?
Тя се усмихна.
— Той не е мишена.
— Откъде си толкова сигурна?
— Защото не е син на човека, който им се изпречи на пътя.
Лоркин замръзна от изненада. „Беше ли права майка? Тя бе сигурна, че някой ще ми има зъб заради онова, което са сторили двамата с баща ми“.
Тя отстъпи към вратата.
— Побързайте! Нямаме много време.
Той не помръдна от мястото си. „Трябва ли да й се доверя? Имам ли друг избор? Тя владее черната магия. Сигурно може да ме принуди да тръгна с нея. Ако ме искаше мъртъв, защо изобщо спаси живота ми? Освен ако всичко, което ми каза, е лъжа и тя е убила невинна робиня просто за да ме убеди в… нещо“.
Той си спомни изражението на непозната при вида на Тивара. „Но… той трябва да умре!“ — беше казала тя. Значи наистина искаше да го убие. „Ти предаваш собствените си хора…“ — бе казала жената на Тивара. Дали „собствените й хора“ означаваха сачаканският народ? Изведнъж притесненията на майка му придобиха съвсем реални измерения. „Поне Тивара като че ли иска да ме запази жив. Ако остана тук, кой знае какво ще се случи. Тя смята, че някой друг ще се опита да ме убие“.
Беше попаднал в беда. Но Лоркин си спомни какво бе решил по време на Изслушването. Попадне ли в беда, трябва да направи всичко възможно, за да се измъкне. След като обмисли възможностите, той се спря на онази, която според него бе най-добрата.
Младият мъж огледа стаята. Имаше ли нужда от още нещо? Не. Пръстенът на майка му беше в джоба му. Той се приближи до Тивара.
— Взех всичко, което ми е нужно.
Тя кимна, отвори вратата и надникна в коридора.
— На чий път всъщност се е изпречил баща ми? — попита той.
Тя завъртя очи.
— Нямаме време за обяснения.
— Знаех си, че ще кажеш така.
— По-късно ще ви обясня.
— Приемам това като обещание — рече той.
Жената се намръщи, притисна показалец към устните си, за да го накара да замълчи, после му махна с ръка и тихо се запромъква по тъмните коридори на Дома на Гилдията.
Някога Сери преминаваше по познатите отсечки от Пътя на Крадците, без да ползва осветление. Нямаше почти никаква опасност да се натъкне на нечий нож в тъмното, защото мрежата от проходи под града можеше да се ползва само с одобрението на Крадците, а примирието между тях възпрепятстваше извършването на неразрешени убийства на Пътя.
Но сега нямаше примирие и всеки можеше да минава оттук. Напоследък Пътят беше станал толкова опасен, че малцина се осмеляваха да го използват, което по ирония на съдбата направи пустите му части по-безопасни. А историите за свръхголеми гризачи и чудовища държаха всички, с изключение на най-смелите, далеч от него.