Мрежата
Шрифт:
Трябваше да измисли нещо друго…
Може би отново щеше да успее да набере скорост и да им се измъкне, да се прехвърли в движение от един сценарий в друг.
Веднъж се беше получило — струваше си да опита пак.
Намали скоростта и ги изчака да се приближат. После гребна цяла шепа от металните шипчета, с които се беше запасил, и с ловко движение ги пръсна по двете платна на шосето.
Преследвачите се усетиха и шофьорът рязко изви настрани, но все пак не успя да избегне стърчащите остриета.
Готово!
О, не! Гумите на сивата кола
По дяволите, трябваше да го предположи! Бяха добри, твърде добри — трябваше да го има предвид.
И да се измъкне от виртуалната програма, докато не беше станало твърде късно!
Аварийната сигнална лампичка на компютъра му засвятка: „Тревога! Срив в системата! Тревога!“.
Плеханов изключи захранването на компютъра, без да губи време за предпазните процедури. Системите щяха да излязат от строя и голяма част от информацията да отиде на вятъра, но сега не му беше до това. Най-важното беше да им се измъкне, да отърве кожата!
По дяволите, само това му липсваше!
С какви ли сведения за него разполагаха?
Неделя, 03.10.2010, 15:10
Куонтико
Пред очите им корветът изведнъж избухна в пламъци и изчезна.
— По дяволите! — възкликна Джей и удари с ръка по кормилото.
— Покри се — обясни Тайрън на Бела. — Значи ни е забелязал. Успя ли да установиш нещо, Джей?
— Да… поне така мисля. Беше тръгнал в посока Централна Азия — Русия по всяка вероятност. Може би е свил към Индия или е отпрашил през Ориента… Но… стилът му не беше на някой от японските или корейските хакери — това поне е сигурно. Повече ми приличаше на руснак и мисля, че се прибираше у дома.
— За какво става въпрос? — попита Бела недоумяващо.
Тайрън й обясни, че по стила на някой програмист може да се съди за много неща — включително и за народността му.
— Все пак мисля, че понатрупахме достатъчно информация за него… — въздъхна Джей. — Сега ще се опитаме да я обработим и… дано да ни е от полза.
Неделя, 03.10.2010, 15:23
Куонтико
Майкълс махна с ръка пред телефонната клетка.
— Ало? Да?
— Шефе, обажда се Джей. Най-после попаднахме на следа! Става въпрос за оня тип, които устройва разни изпълнения из Европа и Азия.
— Така ли, Джей? Това е направо страхотно.
И все пак, помисли си Майкълс, много по-страхотно щеше да е, ако следата водеше към убиеца на Стив Дей.
Лично за него този случай беше от първостепенна важност и всичко друго, включително и собствената му кариера, беше на заден план.
— Искам да систематизирам всичко, с което разполагаме, и веднага идвам!
Малко след този разговор телефонът иззвъня отново.
— Здрасти,
— Привет, дребосъче!
— Да не те събудих?
Алекс се засмя.
— Не, миличка, на работа съм — тук е три следобед.
— Искаш ли да включиш видеофона си?
Майкълс натисна копчето на компютъра си и образът на дъщеричката му се появи на екрана. Сю беше облечена в червена тениска и син гащеризон. Косата й беше малко по-къса от последния път, когато я видя. Сю ставаше все по-красива и… заприличваше все повече на майка си. Алекс включи собствения си видеофон и се ухили към камерата.
— Уау, татенце, изглеждаш съвсем като бабата на малкия Дракула.
— Толкова ли съм стар? А поне симпатична ли е тази… баба?
— О, не, татенце, от луната ли падаш?! Не ми казвай, че не си гледал нито една серия…
Алекс се усмихна още по-широко.
— Всъщност отдавна не съм сядал пред телевизора. Не ми е оставало време.
— Тц-тц… жалко… непременно трябва да го гледаш! Ще се посмееш. Ама наистина… изглеждаш ужасно. Какво ти е? Да не си болен?
— Не, миличка. Само съм много уморен. Напоследък работя много, а не съм почивал достатъчно. Но пък знаеш ли, имам си кученце…
— Истинско?!
— Съвсем истинско.
— О, какво е? Искам да го видя! Ще го вземеш ли със себе си, като дойдеш да ме гледаш в пиесата? Как го кръсти? Слуша ли те?
Алекс се засмя с глас.
— Мини пуделче е. Казва се Скаут и е по-дребен от котка. Много е умен и мисля, че двамата ще се харесате.
— Върхът! — Сю погледна някъде встрани и извика: — Мамо, мамо, знаеш ли, че татко си има кученце! И ще го доведе да го видя!
Меган промърмори нещо в другия край на стаята, но Алекс не чу какво точно.
— Значи мислиш, че ще станем приятели? — звънна отново в слушалката гласчето на Сю.
— Сигурен съм!
Сега, докато я гледаше, мисълта да напусне Вашингтон му се стори по-примамлива откогато и да било.
И все пак би предпочел да си тръгне по своя воля и с вдигната глава, а не да го изритат… но това беше отделен въпрос.
Освен това времето му още не беше изтекло. Всичко можеше да се случи.
Неделя, 03.10.2010, 16:00
Лонг Айлънд, Ню Йорк
Рей Геналони погледна часовника си. По това време по пътищата беше същински ад. Разбира се, това беше грижа предимно на шофьора му, докато той самият се беше разположил удобно на задната седалка на лимузината, и все пак цялото това чакане го изнервяше.
Всяка минута му беше ценна, защото би могъл да я прекарва в компанията на Бриджит, а вместо това висеше в задръстването…
С Бриджит времето летеше. Десет години по-млада от него, готова да удовлетвори всяко негово желание, тя му доставяше невероятна наслада. Беше страхотно парче — не че като по-млад не беше имал и по-красиви любовници, но човек трябва да бъде реалист.