Мрежата
Шрифт:
— Точно така — усмихнато кимна Алекс. — Това си е моята баня.
Скаут изджавка в знак на съгласие.
Понеделник, 04.10.2010, 05:05
Вашингтон
Тони отвори очи и заби поглед в тавана. До нея равномерно дишаше спящият Ръсти.
Мили боже, какво направих?!
Погледна Ръсти напрегнато, сякаш за пръв път го виждаше. Беше свестен, чаровен и много привлекателен. Бяха лудели цяла вечер и се беше чувствала добре в прегръдките му — едно отдавна позабравено усещане.
Изведнъж я обхвана паника, сякаш се беше случило нещо наистина непоправимо.
Тук, до нея, трябваше да лежи Алекс, не някой друг — и тогава щеше да се чувства наистина на седмото небе, а не — разкъсвана от съмнения и… безкрайно виновна.
Виновна ли? Пред кого? Пред себе си най-вече, пред чувството й към Алекс, но и пред това нежно, всеотдайно, истински влюбено момче тук до нея, на което… просто не можеше да отвърне със същото. Сега вече беше абсолютно сигурна в това и нямаше смисъл да се преструва. Само щеше още повече да влоши нещата.
Ръсти й харесваше, но любовта беше… нещо различно. Беше чувството, което тя изпитваше към Алекс.
Е, добре! Нима не го беше знаела досега? Как успя така да обърка всичко?
До нея Ръсти помръдна в съня си.
Трябваше бързо да стане, да вземе душ и да се облече. В противен случай Ръсти щеше да се събуди и да я вземе отново в прегръдките си. А това не биваше да става.
Случилото се снощи беше грешка, която не биваше да се повтаря.
Понеделник, 04.10.2010, 05:05
Колумбия, Мериленд
Ружьо седеше с кръстосани крака на леглото в хотелската стая. Не мислеше за нищо — с течение на годините това му се случваше все по-често и фактът, че нищо не е в състояние да събуди интереса му, все по-малко го притесняваше.
Плеханов рано или късно щеше да се свърже с тях — ако не днес, то утре. Ако не утре — вдругиден. И съобщението му нямаше да се отличава от досегашните — щеше да възложи на Ружьо нечие убийство. Разбира се, поръчението щеше да звучи далеч по-невинно, но Ружьо отдавна се беше научил да разгадава скрития смисъл на посланията на своя шеф. А Плеханов беше умен човек — това поне не можеше да му се отрече. Как иначе щеше да контролира Чечения и да се разпорежда със съдбите на милиони хора? И това беше само началото. Защото от известно време Плеханов замисляше още по-грандиозен план. Само че… също от едно известно време Ружьо изобщо не се вълнуваше от успеха на неговата кауза. Ружьо чисто и просто беше оръжието, от което се изисква само да бъде в изправност. И на разположение. Без да влага излишни емоции.
А на него и без това всичко му беше все едно.
Какъв по-добър избор би могъл да има Плеханов?
Понеделник, 04.10.2010, 07:30
Куонтико
Когато Майкълс пристигна на работното си място, Джей Гридли, усмихнат, го чакаше пред кабинета.
— Да няма някакви добри новини?
— Аха.
— Хайде, влизай.
— Искам да ти покажа нещо… Мога ли да ползвам компютъра?
— На твое разположение е.
Джей
— Това е докладът на нашия екип в Ню Йорк.
— А това… — на екрана се появи някакво изображение — е небезизвестният кучешки приют на братя Нот, разположен на езерото Скандага.
Майкълс го загледа учудено.
— Езерото е на северозапад от Амстердам — делово продължи Джей.
— Давай по-накратко, Джей.
— Накратко, там е било обучено твоето скъпоценно пуделче.
— Сериозно?
— Съвсем. Било е специално обучено, за да се дава под наем срещу доста солидни сумички. И така… онази жена го е наела преди време, а после, при така стеклите се обстоятелства, е платила и цялата му стойност. Не лично, разбира се, а чрез куриер и банков запис, който е невъзможно да се проследи. Изобщо добре се е потрудила. Нашите оператори обаче също не се предават лесно и се свързаха последователно с няколко куриерски служби, като в края на краищата един от куриерите си спомни, че е предал кученцето на някой, който е чакал във фоайето на новопостроения хотел „Холидей Ин“ в Шенектади. Въпросната личност, от мъжки пол, без никакви особени белези, е платила в брой и се е разписала.
— Дотук не звучи многообещаващо…
— Не бързай. „Холидей Ин“ се контролира от компютърни системи, чиито скрити камери са засекли лицето. Я виж… — И Джей натисна поредното копче.
Майкълс видя изображението на един… средностатистически мъж — среден ръст, на средна възраст, нито пълен, нито слаб, не много късо подстриган, облечен с риза и панталони, с тъмни обувки. Господин Никой.
— А ето и жената, на която той пък от своя страна го е предал — около четиридесетгодишна, нито висока, нито ниска, с прошарена коса и тъмни очила, с маратонки и развлечена тениска. Госпожа Никоя.
— Хм… — въздъхна Майкълс. — Не ми прилича на нашата старица, но е възможно и това да е дегизировка, нали?
— Почти сигурно е. Според нашите специалисти лицето и китките й са прекалено слаби за общата маса на тялото й — тоест е с подплънки под тениската.
— Чудесно. И… какво от това?
— Компютърът успя да установи височината й, размера на обувките, формата на ръцете и на китките, някои очертания на лицето, както и това, че е… червенокоса. Тук е с перука, но специфичният тен на лицето навежда на тази мисъл.
— Интересно… Сигурни ли са в заключенията си?
— Дават осемдесет и пет процента гаранция. А, има и друго… Само гледай.
Жената на екрана пое кошничката с пуделчето и си тръгна. След малко се появи отново, заснета от друга камера и под друг ъгъл. Изведнъж тя се подхлъзна и залитна.
— Подът е току-що измит — обясни Джей.
За да не падне, жената се опря на стената с лявата си ръка, след което понамести кошничката и си продължи по пътя.
— Е, какво ще кажеш? — смигна Джей.
Майкълс веднага схвана.
— Отпечатъци?
— Аха. Според теб каква е вероятността и други да са се подпирали на стената точно на това място? Та така, шефе, отпечатъците са перфектни — от цяла длан, среден и безименен пръст. Плюс малко ДНК. Малко, но достатъчно…
— Джей, за бога…
— Е, шефе, не исках да ти давам напразни надежди. Исках всичко да е… черно на бяло. Вече знаем кръвната група на жената — не е кой знае какво.
— Човече, защо не започна с това?
— Отзад напред?! Да не искаш да ми развалиш удоволствието? В момента чакаме информация от ФБР и Интерпол относно отпечатъците. Може да отнеме малко повечко време, но… рано или късно ще стигнем до нея.