Мрежата
Шрифт:
38
Петък, 08.10.2010, 13:02
Куонтико
Почистиха и зашиха раната на Тони. Преброи поне осемнайсет шева. Биха й и инжекция против тетанус.
Рентгеновата снимка на крака на Майкълс показа, че куршумът е влязъл от едната и е излязъл от другата страна на бедрото му, без да причини сериозни поражения, като не се смята, разбира се, дупката с размер на детско юмруче. Лекарите промиха и превързаха раната и го посъветваха
След всички тези манипулации двамата се отправиха към кабинета на Алекс. Той седна на кушетката и вдигна превързания си крак.
Тони беше застанала на вратата. Тя го погледна внимателно и попита:
— Безпокои ли те нещо?
— Освен раната в крака ли?
— Да, Алекс.
— Е, добре, мисля, че можех да се справя и по-добре…
— Моля?
— Разбра за какво говоря. Там… в съблекалните…
— … се държа като герой. Притече ми се на помощ, рискува живота си, успя да попречиш на опасна убийца — какво повече искаш?
— Може би си права и все пак… можеше да е някак… по-различно. И, Тони… съжалявам за приятеля ти.
— Аз също.
Двамата помълчаха. След малко Алекс попита:
— А вярваш ли, че Мора не е убила Стив Дей?
— Не знам… Нали призна за Геналони. Защо ще лъже за Стив?
— Ей така — за идеята. За последно. За да ни обърка съвсем.
— Не. Мисля, че говореше истината… Ти вярваш ли й?
— Честно казано, да. Освен това винаги съм смятал, че убийството на Дей не е в нейния стил.
— Е, поне предотвратихме следващото убийство в списъка й.
— И разбрахме, че някой друг е отговорен за смъртта на Дей.
— Някой, който е искал да ни накара да си мислим, че мафията е поръчала убийството.
— Точно така. А спомняш ли си за оня помощник на Геналони, който изчезна така мистериозно и мафията набеди нас… Вече съм сигурен, че някой е пуснал мухата на Геналони, искал е да го насъска срещу нас.
— И по всичко личи, че е успял. Защото следващото убийство — твоето, наистина е било поръчано от Геналони. Искали са да си върнат.
Болката в крака му се усилваше, но Алекс не си взе обезболяващото — предпочиташе да не замъглява съзнанието си. Щеше да потърпи.
— Значи сме пак там, откъдето тръгнахме — поклати глава Тони. — Все още нямаме отговор на въпроса кой е поръчал убийството на Дей.
— Напротив. Вече знам кой е бил.
Тя го погледна изумено.
— Кой?
— Руснакът. Плеханов.
— Как ти хрумна това?
— Било е част от плана му да ни отвлече вниманието — да ни насочи по грешна следа, докато си свърши работата. Убийството на Дей и всичките онези саботажи в различни части на земното кълбо… са били само увертюра към грандиозния му план. Искал е да ни заангажира, за да не успеем да му попречим. Всичко се връзва.
— Не знам, Алекс… Звучи
— … налудничаво, нали? Но този човек е патологичен случай. Нали знаеш, границата от гения до лудостта е много малка. А щом е бил способен да причини смъртта на хиляди души, за мен той вече е минал всякакви граници. Какво се получава — един умен човек, който се стреми към неограничена власт и не би се спрял пред нищо.
— Но ако наистина е толкова добър, колкото Джей твърди, никога не бихме могли да проникнем във файловете му и да получим необходимите доказателства. Тогава?
— Самият Плеханов ще ни даде ключа към файловете.
— Дори да го държахме в ръцете си, не бихме могли да го принудим да направи това.
— Зависи… Нека първо се срещнем с него.
— Как по-точно смяташ да стане това, Алекс? Уолт Карвър няма да рискува кариерата си в политически скандал. Чеченските власти ще откажат екстрадирането му и дори ЦРУ не би могло да ги убеди… А ако обмисляш незаконното му отвличане, бъди сигурен, че американското правителство няма да даде зелена светлина за подобна акция.
— Този човек е поръчал убийството на Стив Дей и е отговорен за смъртта на хиляди невинни хора. В най-скоро време ще се проведат изборите, на които той толкова разчита. Кълна се, че ще го пипна и ще го накарам да си плати, и всички бюрократи на света не биха могли да ми попречат.
— Знам как се чувстваш… но мисля, че дори няма смисъл да ги питаш…
— Чудесно. Значи няма да ги питам.
— Алекс…
— Законите са си закони, а справедливостта — справедливост. За мен тя е най-важното. И този тип ще продължи да си разиграва коня само през трупа ми. Във всеки случай, ти нищо не знаеш. Никога не сме провеждали този разговор.
— О, не, Алекс. Тук вече грешиш. Няма да се отървеш от мен толкова лесно. Не мога да те спра, но поне мога да се опитам да ти помогна.
— Не е необходимо да го правиш.
— Правя го и заради Стив. Аз също искам убиецът му да си получи заслуженото.
Двамата помълчаха.
— Е, ще повикам полковник Хауард да уточним подробностите.
— Него ли пращаш?
— Да.
— Той знае ли… че заповедта не идва отгоре?
— Спестих му го. Така, ако се наложи, аз ще поема цялата отговорност.
— Все пак мислиш ли, че е честно да не знае цялата истина?
— Да. Това ще го предпази.
— Ти решаваш.
— Така е. И съм обмислил всичко, уверявам те.
Събота, 09.10.2010, 05:00
Във въздуха над залива Хъдсън
— Е, сержант Всезнайко, да си преговорим урока.
Хауард, естествено, знаеше плана — нали самият той го беше измислил, но искаше да го чуе отново, с всички подробности, за да се увери, че не е пропуснал нещо.