Мусон

Смит Уилбур

Залата се разшумя като кошер и търговците проточиха настървено шии към отрязаната глава, плаваща в своята спиртна баня. Том бе шокиран при вида на това лице. Тъмната му коса се полюляваше като водорасли около него. Едното око бе отворено. То сякаш открояваше единствено Том сред тълпата и го гледаше с леко недоумение. Устните бяха изкривени от болка, сякаш още усещаше пронизващата целувка на стоманеното острие, отделила главата от тялото.

— Хайде господа! — подкани ги аукционерът. — Това е нещо стойностно. Мнозина из цялата страна биха платили шестаче, за да му хвърлят един поглед.

Чух ли някой да казва пет лири?

Силен гняв започна да завладява съзнанието на Том. Той бе взел тая глава като доказателство пред ръководството на Компанията за успешно изпълнената мисия, а не за да бъде показвана като допълнителна екстравагантна атракция от пътуващ цирк. Неговото вродено чувство, както и възпитанието му, изискваха уважение и зачитане достойнството на победения противник. Това, че Ал Ауф бе пленил и продал в робство Дориан нямаше нищо общо.

Без да се замисли, той викна сърдито:

— Десет лири! — Не разполагаше с такава сума, но паят от плячката щеше да му я осигури. Всички глави в залата се извърнаха към него. Дочу шепота им:

— Това е момчето на Хал Кортни, оня, дето е отрязал главата.

— Да, той е. Дето подкастрил Ал Ауф.

— Как се казва?

— Том Кортни. Момчето на сър Хал.

Аукционерът се поклони театрално към него.

— Храбрият майстор на сабята и екзекутор на корсаря лично предлага десет лири. Ще има ли повече?

Някой от първите редици заръкопляска и околните се присъединиха. Постепенно аплодисментите се превърнаха в рев — всичко живо ръкопляскаше и тропаше с крака.

Том искаше да им викне да спрат. Да им каже, че не е убил този човек, за да спечели тяхното благоволение. Само че, не съществуваха думи, с които да опише какво чувстваше, когато му вземаше главата и какво изпитва сега, докато тя плава в стъкления съд, за развлечение на тия недодялани селяндури.

— Десет лири първи път! Десет лири втори път! Продадено на мастър Том Кортни за сумата от десет лири.

— Платете ги от пая ми, — сухо каза Том на Уолш и скочи на крака. Искаше да излезе на чист въздух, далеч от погледите и усмивките на тая тълпа чужди хора. Проби си път през навалицата и се втурна надолу по огромното стълбище.

Когато излезе на „Леденхол стрийт“, вън валеше. Наметна плаща на раменете си, нахлупи широкополата шапка с роялистко перо и оправи пояса на сабята си, преди да излезе изпод колонадата. Някой го докосна по рамото и той рязко се извърна. Потънал в мислите си, Том не бе забелязал Аболи в тълпата безделници, напълнила фоайето.

— Открих нашия човек, Клебе. — Аболи избута напред някакъв висок и слаб мъж, загърнат в моряшко наметало и със скрито под монмътска 75 шапка лице. В първия миг Том не можа да се сети, за какво говори Аболи.

— Човекът, който ще превози баща ти с кораб по море, вместо по разбития път — напомни му той.

— Хайде да обсъдим въпроса на по халба ейл — предложи Том и тримата притичаха до кръчмата на ъгъла с „Корнхил“.

В задушното предно помещение, натъпкано с адвокати и чиновници, потънало в ароматите на тютюнев дим и бирена мая, те свалиха плащове и шапки. Том погледна в лицето доведения

от Аболи човек.

75

Монмътска шапка — шапка с особена кройка и перо, носена от привържениците на Джеймс Скот, дук на Монмът (1649–1685), английски политик и бунтовник.

— Това е капитан Люк Джарвис — каза Аболи. — Плавал е с баща ти и мене на стария „Пегас“.

Том го хареса от пръв поглед. Имаше живи интелигентни очи и осанка на изпечен моряк. Лицето му носеше печата на сол и морско слънце.

— Люк разполага с бърз катер и познава всеки инч от Канала — особено френските пристанища — като пръстите на ръката си — каза Аболи с многозначителна усмивка. — Може да се измъкне от всеки митничар или жабар. — Том не схвана намека веднага и Аболи поясни: — Ако ти трябва пратка висококачествен контрабанден коняк, този човек ще ти я осигури.

Том се усмихна при мисълта, че Люк е контрабандист. Наистина, не можеше да се намери по-добра възможност за бързо спускане по Канала. Корабчето му бе сигурно бързо като невестулка и способно да прекоси тия опасни води при буря или в безлунна нощ. Том стисна ръката му.

— Аболи Ви е казал, какво ни трябва. Колко ще ни струва, капитане?

— Дължа живота си на сър Хенри. Даже нещо повече — отвърна Люк Джарвис, като докосна белезникавия белег през лявата си буза. — Няма да взема и пени. Ще бъда горд да му услужа.

Том не го разпитва за белега, а благодари и добави:

— Аболи ще Ви съобщи, когато баща ми е готов за път.

76.

Когато лорд Кортни се завърна от първото си посещение в Камарата на лордовете, Том веднага забеляза, колко е изтощен от пътя и церемонията. Внимателно го пренесе на ръце до спалнята в „Бомбай хаус“ и Хал заспа почти на секундата. Том остана край постелята му до смрачаване, когато един лакей донесе поднос с вечеря.

— Къде е Уилям? — попита немощно Хал, докато Том поднасяше към устата му лъжица супа.

— Отиде при мастър Семюълс в банката. Лорд Чайлдс му даде платежен запис за пая от плячката и той отиде да го депозира — отвърна Том. Не се разпростря върху обстоятелството, че интересът на Уилям към здравето на баща им рязко пресъхна, след като наследяването на баронската титла бе поставено извън съмнение. Главна грижа за него сега беше златото, което искаше да вложи на сигурно място при банкерите от „Странд“. Там щеше да се намира под контрола му.

— Трябва да почиваш, татко. Трябва да събереш сили за пътуването до дома. Почти всичко свършихме в Лондон. Колкото по-скоро те върнем в Хай Уийлд, толкова по-бързо ще възстановиш здравето си.

— Да, Том — внезапно се оживи Хал. — Искам вече да се прибирам. Научи ли, че Уилям и Елис са ме дарили с внук? Нарекли го Френсис, на дядо ти.

— Да, татко. Уилям ми каза. — Брат му бе подчертал, че вече е осигурил наследник за титлата и имението, така че всякаква надежда на Том следва да угасне. — Наел съм кораб, да ни закара до Плимут. Капитан е Люк Джарвис. Помниш ли го? Казва, че си му спасил живота.