Мусон
Шрифт:
— До този ден още много вода ще изтече, татко — каза Том с нотка на безнадеждност в гласа. — Още изпитания ни предстоят. Ние сме се клели. Трябва да намерим Дориан. Ти трябва отново да бъдеш здрав и силен.
Хал прогони с усилие черния пристъп на отчаяние.
— Прав си, разбира се. Всичките тия жалби и хленч не водят към добро.
— Накарах дърводелците да ти направят нови крака. От здрав английски дъб — каза Том окуражително. — Ще те изправим, преди да стигнем Хай Уийлд.
Том изпрати да повикат главния дърводелец. Дребният и кльощав уелсец донесе двата дървени, едва-едва оформени крака, за да ги покаже на Хал. После двамата с Том изиграха
Хал проявяваше жив интерес, хилеше се с тях и правеше тъпи забележки.
— Дали не можем да ги снабдим с компас и вятърно петле, та да ми е по-лесно в навигацията? — Но когато дърводелецът се оттегли, мъката го налегна отново. — Никога няма да се движа свободно с тия пънове на краката си. Опасявам се, че ще трябва сам да тръгнеш за Дориан, Том. — Вдигна ръка, за да спре възраженията му. — Но аз ще удържа думата си и ще ти помогна с всичко, което мога.
След две седмици, когато корабът бе легнал в края на мудните води на Саргасово море на тридесет градуса северна ширина и шестдесет градуса западна дължина, Том се спусна във влажната тишина на бащината каюта, за да свари Хал свит в постелята си. Кожата му бе опъната върху костите на черепа твърда и жълта като пергамент, подобна на мумията, донесена от Александрия след едно плаване на негов предтеча и изправена в отворения си ковчег до стената в библиотеката на Хай Уийлд. Том извика доктор Рейнолдс и го остави на грижите му. След това, неспособен да понася повече атмосферата на каютата, изтича на палубата и загълта горещия въздух на дълги глътки.
— Няма ли край това плаване? — изстена той. — Не го ли закараме час по-скоро, той няма да види Хай Уийлд. Господи, дай ни вятър, да се приберем по-скоро!
Хвърли се към вантите на главната мачта и ги заизкачва, без да спира, докато стигна коша. Остана там, вперил поглед в неясния и мъглив северен хоризонт. Измъкна кинжала от канията му и го заби в мачтата. Остави го там, защото от Аболи бе научил, че така се призовава вятъра. Започна да подсвирква „Испански жени“, но това го наведе на мисли за Дориан и премина към „Зелени ръкави“.
Цяла сутрин свири за вятър и малко преди пладне погледна към кърмата. Повърхността на морето приличаше на огледало, чийто покой се нарушаваше единствено от щръкнали тук-там саргасови водорасли. И тогава забеляза тъмносинята ивица, подгонена от вятъра в тяхна посока.
— На палубата! — викна Том. — Вятър откъм кърмата! — И мъничките фигури на вахтените плъзнаха по палубата и вантите, за да опънат платната и уловят вятъра. Той подкара и четирите кораба пред себе си. „Серафим“ продължаваше да води, а „Йомен“, „Минотавър“ и достолепното „Агне“ следваха в колона. От този ден насетне вятърът духаше постоянно от запад, без да отслабва дори нощем. Том остави кинжала си да стърчи от главната мачта.
Сушата срещнаха при островите Сцили и скоро отправиха поздрав към първото платно на хоризонта. Оказа се малка, открита рибарска лодка с тричленен екипаж.
— Какво ново? — извика към тях Том. — Нищо не знаем от осемнадесет месеца.
— Война! — извикаха в отговор. — Война с французите.
Том събра капитан Андерсън и другите двама корабни капитани на борда на „Серафим“, за импровизиран военен съвет. Би било цяла трагедия да изведат докрай изпълнено с толкова опасности плаване, да стигнат почти до дома и да попаднат накрая в плен на френски капери 74 . Хал се радваше на един от възходите си и разполагаше с достатъчно сили,
74
Капер — лицензиран пират. Частно лице, получило официално разрешение от владетеля си да напада и ограбва съдове под вражески флаг по време на война. Широко разпространена практика в XVII век.
— Трябва да решим, как да постъпим. Можем да хвърлим котва в Плимут, а можем и да продължим през Канала до устието на Темза.
Андерсън държеше на Плимут, но Нед Тайлър и Алф Уилсън искаха да продължат до Лондон. След като всички изложиха становищата си, Том каза:
— Стигнем ли Блекуол, ще можем да разтоварим корабите направо в складовете на Компанията и плячката ще бъде изкарана на търг за броени дни. — Потърси с поглед подкрепата на баща си и като видя, че той кима окуражително, продължи: — Ако влезем в Плимут, един Господ знае колко време ще останем затворени там. Предлагам, да хвърлим ръкавица на френските капери и да вземем курс на север.
— Том е прав — обади се Хал. — Колкото по-скоро разтоварим, толкова по-добре ще се чувствам.
Поставиха екипажите в състояние на повишена готовност, удвоиха броя на мачтовите наблюдатели и поеха през Канала на север. На два пъти през следващите дни забелязаха странни кораби, без опознавателни флагове, но с френски вид, да се навъртат наоколо. Том подаваше сигнал за сгъстяване на строя и двата пъти непознатите подвиваха опашки на изток, където зад хоризонта се спотайваше френският бряг.
Стигнаха устието на Темза два часа преди зазоряване, а в сумрака на умиращия зимен ден и четирите кораба швартоваха край кейовете на Компанията в реката. Преди още сходнята да допре кея, Том викна към представителя на Компанията, застанал там готов да ги приветства:
— Съобщете на лорд Чайлдс, че пристигнахме с огромна плячка! Трябва да дойде веднага!
Два часа преди полунощ, каретата на Чайлдс, с ярки светлини от двете страни, затрополи през портала, предвождана от двама конника, които й правеха път. Кочияшът опъна юздите в началото на кея и Чайлдс почти се катурна през вратичката на каретата, преди колелата да са спрели напълно. Той затрополи тежко по сходнята на „Серафим“, зачервил бузи и кривнал перука, като движеше безмълвно устни от вълнение.
— Ти кой си? — лавна срещу Том. — Къде е сър Хенри?
— Милорд, аз съм синът на сър Хенри, Томас Кортни.
— Къде е баща ти, момко?
— Очаква Ви долу в каютата си, милорд.
Чайлдс се завъртя около себе си и посочи „Минотавър“.
— Какъв е тоя кораб? Прилича на наш, но не мога да го позная.
— Това е „Минотавър“, милорд, но пребоядисан.
— „Минотавър“! Отнели сте го от корсарите? — Чайлдс не дочака отговор. — А оня до него? Той какъв е?
— Трофей, милорд. Холандски кораб, пълен с китайски чай.
— Бог да те поживи, момко! Ти си вестител на добри новини. Заведи ме при баща си!
Хал седеше в капитанското кресло, прикрил осакатените си крака с полите на кадифено наметало. Облечен беше в сюртук от тъмносиньо кадифе. На гърдите му грееше изработеният от злато и скъпоценни камъни медальон на Ордена на Свети Георги и Свещения Граал. Макар лицето му да бе много бледо, а очите дълбоко хлътнали в орбитите си, той седеше изправен и горд.
— Добре дошъл на борда милорд! — поздрави той Чайлдс. — Моля да ме извините, задето не ставам, но съм леко неразположен.