Мусон
Шрифт:
Камилите от пустинята не биха издържали дълго във влажния климат на континента, нито пък свикналите с пустинята северни коне. Дориан имаше нужда от животни, които са родени и отгледани в тукашните условия, неподатливи на африканските заболявания.
Три дни отидоха, докато настани всички хора и багаж в новоизградения лагер над пясъчната брегова ивица. Вечерта на третия ден, той вървеше из улиците на града, придружен от Батула и трима офицери. Почти бяха стигнали портите на крепостта, когато чу да го викат с детското му име:
— Ал
Той се извърна, защото разпозна гласа, макар да не го бе чувал дълги години и се вторачи в забулената жена, клекнала край входа на стара джамия от другата страна на уличката.
— Тахи? Ти ли си, стара майко?
— Бог да те благослови, дете мое! Мислех, че може да си ме забравил.
Дориан понечи да изтича и да я прегърне, но това би било грубо нарушение на етикета и нормите за благоприличие, извършено на обществено място.
— Стой тук, аз ще изпратя да те доведат при мен! — каза той и продължи пътя си. Изпрати Батула да я вкара през портата и да я заведе в избраното за свои нужди крило на крепостта.
Щом влезе в стаята, Тахи махна фереджето и се хвърли към него. Заплака неудържимо.
— Малкото ми момче! Бебчето ми! Колко висок си станал! Пуснал си страшна брада и погледът ти е свиреп като на ястреб, но аз бих те познала навсякъде. Станал си прочут, че и шейх даже!
Дориан се засмя, прегърна я и погали косата й.
— Какво е това сребро тук, стара майко? Нищо, пак си хубава.
— Аз съм старица, но прегръдката ти ме подмладява.
— Седни! — Заведе я при купчината килими на терасата и прати слугата да донесе шербет и фурми.
— Толкова неща искам да те питам. — Тя се пресегна и погали брадата и бузата му. — Хубавото ми момченце станало хубав мъж! Разкажи ми всичко, което ти се случи, откак напусна Ламу.
— Това ще отнеме цял ден и цяла нощ. — Дориан се засмя.
— Готова съм да слушам през всичките останали дни от живота си.
И той послушно започна да отговаря на въпросите й, като се сдържаше да зададе своите, макар това да му костваше голямо усилие.
Най-накрая разпитът свърши.
— И така, халифът ме върна в Ламу, за да продължа към Брега на треската и аз съм щастлив, защото можах отново да видя любимото ти лице. — Това лице беше дълбоко набраздено от трудности и лишения, а косите сребрееха, но той я обичаше повече от всякога. — Разкажи ми как я кара след моето заминаване!
И тя му разправи, как е продължила да живее в харема и да върши най-черната работа, възлагана от главния евнух Куш.
— Но поне имах подслон и не оставах гладна, за което благодаря на Бога!
— Трябва да дойдеш да живееш при мен! — каза Дориан. — Така ще мога да ти върна всичката любов и доброта, с които си ме обсипвала.
Тя отново се разплака от радост. След това, като се стараеше да прозвучи небрежно, той зададе въпроса, който го измъчваше и от чийто отговор се плашеше:
— Какво стана с малката Ясмини? Сигурно отдавна е станала голяма жена
— Той умря от холера, преди Ясмини да замине — отвърна Тахи и втренчи проницателен поглед в лицето му.
Дориан се опита да прикрие чувствата си и отпи от шербета.
— Значи, намерили са й друг благороден съпруг? — тихо попита той.
— Да — съгласи се Тахи. — Емирът на Ал Бил Каил в Абу Даби, богат старец с петдесет наложници, но само три жени, от които най-старата умря преди две години. — Тя видя болка и примирение в очите му.
— Кога се омъжи?
Трябваше да се смили над терзанията му.
— Сгодена е, но още неомъжена. Ще отплава при жениха си, когато се обърне вятърът и отново задуха куси. Междувременно крее в харема на Ламу.
— Ясмини е още тук? — Той я погледна изненадан. — Не знаех това.
— Бях при нея в градината с фонтана тая сутрин. Знае, че си тук. Всичко живо в харема знае. Би трябвало да видиш очите й, когато произнася името ти. Блестят като звездите на южния кръст. „Обичам Ал Амхара като брат и нещо повече.“ Така казва тя. „Искам да го видя още веднъж, преди да стана жена на старец и да изчезна завинаги от света.“
Дориан скочи от килима и отиде до края на терасата. Остана там загледан към залива, в който бяха закотвени корабите му. Изпита особено чувство, сякаш усети че съдбата отново променя руслото на живота му. През трудните години пустинен живот споменът за Ясмини бе избледнял, но той всеки път отклоняваше предложенията на шейховете от Саар, да му намерят жена между собствените си дъщери. До този момент не бе осъзнавал, че всъщност чака нещо друго, някоя друга, момиченцето с маймунско личице и пакостлива усмивка.
След това го обзе смут. Толкова много пречки стояха пред тях. Тя беше затворена в харема и обречена другиму. В очите на Аллаха тя му беше сестра, а наказанието за кръвосмешение е отвратителна смърт. Ако посегне на девственица от двора на владетеля и оскверни неприкосновеността на харема, никой, дори халифът, не би могъл да го отърве от позорно пребиване с камъни или обезглавяване. А какво щяха да сторят с Ясмини? Потръпна, като си спомни разказите за нещата, които прави Куш с отклонилите се от правилата негови повереници. Разправяха, че едно момиче умирало цели четири денонощия и сърцераздирателните й писъци не дали никому да мигне през цялото време.
— Не мога да я изложа на този риск — каза той гласно и присви рамене, разкъсван от противоречиви чувства. — Но пък и не мога да устоя на сърдечния си порив. — Той се извърна и удари с юмрук кораловата стена, а болката му донесе наслада. — Какво да правя?
Върна се при търпеливо чакащата Тахи.
— Ще й предадеш ли едно съобщение?
— Знаеш, че ще го сторя. Какво да й кажа, синко?
— Кажи й, че когато тази нощ изгрее луната, ще я чакам в края на Прохода на ангела.