Мусон
Шрифт:
Арабинът стреля. Последван от бяло цвете пушек, куршумът свирна край главата на Том. Очакваше старецът да побегне, изпразнил веднъж пушката, но той остана на мястото си, гордо изправил глава, готов да посрещне смъртта с лют гняв в погледа. Том почувства възхищение и респект. Приведе и заби синьото блеснало острие в сърцето му с такава сила, че човекът отлепи крака от земята, а когато я докосна отново, беше вече мъртъв. Том обърна коня и се надвеси над него. Нощният ветрец помръдваше кичури от сивата брада върху гърдите на убития. За малко щеше да изпита разкаяние, но си спомни пребитите дечица на Аболи, живо изяденото от хиени момиче и чувството
Препусна към полесражението. На две места арабите се бяха организирали в малки съпротивяващи се групи. Том викна към Аболи:
— Трябва да ги смажем! Давай след мен! — Стовариха се отгоре им с диви викове и сеч. Оцелелите араби се огънаха под този мощен напор. Захвърлиха празни мускети и побягнаха в тъмното.
— Нека вървят! — Том не позволи на хората си да се впускат в преследване. — Няма къде да идат. Щом съмне, ще пратя по следите им Фунди и неговите стрелци.
В суматохата на битката бе изгубил Аболи от поглед. Тръгна през робските редици, да го търси. Сражението бе свършило, но лагерът тънеше в невъобразим хаос. Мнозина бяха успели да измъкнат коловете и сега цели оковани редици се препъваха насам-натам в светлината на пламъците с див вой и писъци. Шумът бе оглушителен. Никой не можеше да чуе нарежданията на Том. Когато направи опит да вразуми неколцина от робите с помощта на ножницата, воят им стана още по-див. Заряза цялата работа и продължи да търси Аболи. Забеляза коня му, но без ездач. Мина му през ум парализиращата мисъл, че може да е свален от куршум. Пришпори собствения си кон по-нататък и веднага забеляза чернокожия си приятел жив и здрав, понесъл две момченца на ръце, здраво притиснал към гърдите си голите им прашни телца.
— Нищо им няма и на двамата, Клебе! — извика Аболи, а Том му махна с ръка и тръгна да търси Сара. Знаеше, че е някъде в това море черни тела и се опитва да помогне на ония, които имат нужда и наистина се разтревожи за съдбата й в тая несигурна, опасна обстановка. Като нищо можеше да я стъпче обезумяла тълпа или пък да се натъкне на някой въоръжен с кинжал арабин.
Забеляза огнената й коса да грее като фар в светлината на пламъците и пришпори коня през тълпата към нея. Наведе се, прихвана я през кръста, вдигна я пред себе си върху холката на жребеца и я целуна.
Сара го прегърна с две ръце и така силно се притисна, че го заболя.
— Ти успя, скъпи, хората са свободни!
— А има и цял товар слонова кост като награда — отвърна Том с усмивка.
— Ти, недостойно същество! — Тя се засмя в отговор. — Това ли ти идва в главата в такъв славен момент?
— Баща ми ме учеше: „Прави добро на всички хора, но не забравяй накрая да си прибереш таксата.“
138.
Целият остатък от нощта премина в усилия да се въведе ред сред тълпите роби. Повечето оставаха все още оковани, но щом зазори, започнаха да ги освобождават. Том откри огромна връзка ключове в пояса на убития от него водач на кервана. След като свалиха веригите, нареди освободените да се разпределят на групи по племена и села. След това ги постави под разпорежданията на собствените им вождове и водачи.
Сара се погрижи най-напред за семейството на Аболи. Двете момчета бяха живи и здрави. Цете и Фала гледаха обезумели от страх, но Аболи им поговори строго и те се успокоиха. Щом се увери, че повече не се нуждаят от помощта й, Сара отиде при другите. Най-напред се залови с децата,
Докато траеше това, Том изпрати Фунди и отряда му стрелци по следите на избягалите през нощта араби. Те не бяха отишли далече и повечето бяха без оръжие. Хората на Фунди бързо ги откриваха и довършваха с безмилостните си стрели. Отровата караше кожата около входната рана да поаленее, а после се разливаше в кръвта като течен огън. Никак не беше лека тази смърт, но когато ловците надонесоха отрязаните глави, като доказателство за успешния улов, Том ги погледна с безразличие. Споменът за стореното от убитите бе още пресен в паметта му, а гневът не се бе уталожил.
Под ръководството на офицерите, моряците претършуваха лагера и струпаха плячката на едно място, за да може Том да я огледа и впише в дневника си. Освен огромното количество слонова кост, в пепелта от колибата на водача откриха малко желязно ковчеже. То бе устояло на пламъците и когато го отвориха, намериха в него златни динари на стойност почти триста лири.
— Това добре закръгля спечеленото за един ден добри дела — изрази пред Сара задоволството си Том.
Събраха храната и мускетите, буретата с барут и оловните слитъци, от които се лееха куршуми, топове плат, торби мъниста и огромно количество други полезни вещи.
— Как смяташ да отнесеш всичко това до форт Провидънс? — попита Сара. — Май ще трябва да го оставиш тук.
— Ще видим — мрачно се закани Том и накара Фунди и Аболи да му доведат всички водачи на освободените. Обясни им, че храната ще бъде разпределена между отделните племена, след което жените и децата могат да си вървят. В замяна на свободата си обаче, всеки мъж трябва да помогне при пренасянето на плячката до земите на лоци. След това могат да се приберат при жените и децата си. Обясни още, че трудът им ще бъде заплатен със стоки. Вождовете останаха възхитени от това решение, защото надниците на поданиците им щяха, естествено, да паднат в техните ръце. До момента не бяха проумели, че са свободни, а смятаха, че просто са сменили едни господари с други.
Минаха няколко дни, докато се разпредели храната и се оформят отделните колони, преди децата и жените да потеглят на път. Тръгнаха си с песни и хвалебствия за белия човек, който ги бе освободил. След това тежко натовареният човешки керван пое на юг с Том и Сара начело, възседнали арабски коне.
Том остави Фунди и двадесетина от най-безстрашните му бойци да охраняват роботърговския път през останалата част от сухия сезон. Забележеха ли нов керван, той щеше веднага да изпрати вестоносци при Том във форт Провидънс.
139.
Когато стигнаха Провидънс, Том разбра, че слоновата кост, с която разполага е повече отколкото може да натовари в малкия „Кентавър“.
— Няма да се налага да ловуваме отново, поне тоя сезон — каза той на Сара. — Ще мога да съсредоточа усилията си върху освобождаването на още нещастни пленници, заробени от проклетите мюсюлмани.
Върху лицето му бяха изписани благочестие и добродетелност, но тя забеляза пламъчетата в очите и не се остави да бъде подведена.