Мусон

Смит Уилбур

Отново видя момчето, сина на Френки, окован редом с него, да слуша присъдата, прочетена от стария губернатор Ван дер Велде — единият се осъждаше на смърт, а другият — на вечна каторга. Как се казваше момчето? Затворила очи, тя съвсем ясно виждаше лицето му.

— Хенри! — възкликна тя. — Хенри Кортни!

Три години по-късно пиратите, водени от същия тоя Хенри Кортни, бяха избягали от тъмницата си в крепостта. Хана никога нямаше да забрави виковете и шума от битката, изстрелите на мускетите и експлозията, разтърсила земята. Огромен облак прах и дим се издигна високо в небето, след като английските главорези взривиха барутния погреб на

крепостта. Видя ги със собствените си очи, как излязоха в галоп от портала с открадната карета и поеха пътя към вътрешността на континента. Макар войниците да ги гониха чак до неизследваните планини на север, те успяха да се измъкнат. Помнеше и обявите за наградата, разлепени на пазара и във всяка кръчма по крайбрежието.

— Десет хиляди гулдена! — прошепна Хана. Опита се да си представи такава камара пари. — С тях бих могла да се върна в Амстердам и до края на дните си да живея като благородничка. — Изведнъж настроението й се развали. Дали ще дадат наградата след толкова години? Цялото й тяло се сви от отчаяние при мисълта за недостъпността на огромното състояние. Ще пратя Анете да пита гаджето си в крепостта. Анете беше една от по-младите и хубави курви, обслужващи кръчмите по крайбрежието. Сред постоянните й клиенти се открояваше секретарят на губернатора. Нейният тъпкач, според жаргона на занаята. Хана вдигна поли и затича към брега. Знаеше, че Анете държи стая в „Ди Малмок“, един от най-популярните моряшки бардаци, наречен така по холандското име на албатроса.

Имаше късмет: Анете още се излежаваше в изпъстреното си с петна легло в миниатюрна стаичка под самия покрив на заведението. Тя седна в леглото, с разчорлени черни къдри и подути от съня очи.

— Защо ме будиш по това време? Да не си се побъркала? — сърдито изскимтя курвата.

Хана се стовари до нея и разказа историята си. Момичето махна гурелите от очите си. Докато слушаше, изразът й се промени.

— Колко? — попита тя невярваща и се надупи в леглото, за да събере пръснатите по пода дрехи. — На кой кораб? — попита, докато навличаше ризата през главата и пищния бял бюст. Хана замръзна при този въпрос. В залива имаше повече от двадесет съда и тя нямаше представа на кой от тях се намира плячката. После изразът й се проясни. Хенри Кортни беше английски пират, а сред закотвената флотилия имаше само два английски кораба. Трябва да е на един от тях.

— Остави тая работа на мене, миличка — каза тя на момичето. — От тебе се иска само да разбереш, има ли още награда и как можем да я получим.

33.

„Серафим“ беше на котва вече петнадесети ден, когато „Йомен ъв Йорк“ най-после пристигна в залива, борейки се с югоизточния вятър и хвърли котва на един кабелт зад кърмата му. Веднага след това Едуард Андерсън дойде лично на борда и още от стълбата поздрави Хал с думите:

— Едва Ви познах, сър Хенри. „Серафим“ не прилича на себе си.

— Значи, постигнал съм целта си — отвърна Хал, като го хвана под ръка и го поведе към каютата си. — Какво Ви задържа толкова дълго?

— Неблагоприятен вятър, откак се разделихме. Отнесе ме чак до бреговете на Бразилия — изръмжа Андерсън. — Радвам се, че отново сме заедно.

— Няма да е за дълго — увери го Хал, докато го настаняваше на един стол и му сипваше вино от Канарите. — Щом попълните запасите си и постегнете кораба, тръгвате към Бомбай сам, а аз ще поема по крайбрежието да търся тоя мюсюлмански пират.

— Не

бях очаквал това — задави се с виното си Андерсън, при мисълта че няма да види плячка. — Имам добър боен кораб и екипаж…

— Може би прекалено добър — спря го Хал. — От онова, което научих тук, излиза че най-добрият начин да пипнем Янгири е да му подхвърлим примамка. Два бойни кораба по-скоро ще го накарат да се скрие, отколкото да излезе насреща им.

— Значи затова сте променил външния вид на кораба — каза Андерсън.

Хал кимна и продължи:

— Освен всичко останало, имаме пасажери, бърза поща и товар за Бомбай. Мастър Бийти е на квартира в града, където очаква да го вземете и откарате до Бомбай заедно със семейството му. Ветровете няма да се задържат така благоприятни още дълго. Скоро ще се променят и прекосяването на Океана на Индиите ще се окаже трудна задача.

Андерсън въздъхна:

— Разбирам доводите Ви сър, макар да не е голяма утеха. Наистина ще Ви напусна с голяма неохота.

— Докато стигнете Бомбай, мусоните ще променят посоката си. Ще можете да разтоварите и да поемете по тях, назад през океана, към Брега на треската, където ще Ви очаквам.

— Това ще отнеме няколко месеца в двете посоки — мрачно посочи Андерсън.

Хал беше доволен от този ентусиазъм. Други капитани на Компанията биха се радвали да избегнат опасностите и статутът на мирни търговци напълно ги задоволяваше. Опита се да го успокои:

— Когато се съберем отново, аз ще разполагам с много по-точна информация за Янгири. Може дори да съм надушил леговището му. С положителност ще имам нужда и от двата кораба, за да се справя с него. Може да разчитате, че няма да се впусна в подобно начинание без Вас и екипажа Ви, сър.

Андерсън се успокои донякъде.

— Тогава ще трябва колкото може по-бързо да се подготвя за плаването до Бомбай. — Той пресуши чашата си и стана. — Ще сляза на брега веднага, за да видя мастър Бийти и да му кажа да се приготви със семейството си за по-нататъшно плаване.

— Пращам Дениъл Фишър, моя офицер, да Ви заведе до квартирата на мастър Бийти. Бих дошъл лично, но поради причини от различно естество, не би било благоразумно. — Придружи Андерсън по стълбата до палубата и при релинга му каза: — Утре ще натоваря пощата за губернатор Онгие и стоките за Бомбай на големите лодки и ще Ви ги пратя. Възнамерявам да вдигна котва след три дни и да започна издирването на Янгири.

— Хората ми ще са готови да приемат товарите. Ако е рекъл Господ, ще мога да отплавам до десет дни или по-рано.

— Ако ми доставите удоволствието да вечеряте утре с мен, ще можем да обсъдим някои подробности относно плановете ни за бъдещето.

Стиснаха си ръцете и докато се спускаше в лодката, следван от Големия Дениъл, Андерсън изглеждаше значително по-доволен.

34.

Хана седеше на върха на една от високите пясъчни дюни и наблюдаваше закотвената в залива флотилия. С нея имаше още двама: Анете и Ян Олифант.

Ян Олифант беше копелето на Хана. Баща му се казваше Ксиа Нка, могъщ хотентотски вожд. Преди тридесет години, докато все още изглеждаше добре и косата и беше златисторуса, Хана получи от него наметка от кожа на червен чакал срещу една нощ услуги. Връзките между бели жени и цветнокожи мъже бяха категорично забранени от ОИИК, но Хана никога не се бе отнасяла сериозно към глупавите закони, сътворени от седемнадесет старци в Амстердам.