Музей на страха

Чайлд Линкълн

Лъчът на фенерчето се плъзна по стените. Върху масичка наблизо имаше поднос с кристална гарафа, която някога е била пълна с портвайн или шери — по дъното й имаше кафеникава коричка. До подноса стоеше малка празна чаша. До нея пък лежеше недопушена пура, сбръчкана и плесенясала. В една от стените бе вградена камина от сив мрамор, готова за запалване. Пред нея бе просната одрипавяла кожа от зебра, доста проядена от молци. В бюфета до нея имаше още кристални гарафи, всяка с изсъхнало в нея кафяво или черно вещество. Череп на хуманоид с втъкната в него свещ — Нора го определи като на австралопитек — бе поставен върху една от

масичките. До него лежеше разтворена книга.

Пендъргаст задържа лъча върху книгата. Нора видя, че е старинен медицински трактат, написан на латински. Беше отворена на гравюра, показваща различни стадии на анатомична дисекция. От всички предмети в библиотеката само книгата изглеждаше така, сякаш е била пипана наскоро. Всичко останало бе потънало в прах.

Пендъргаст отново насочи вниманието си към пода и Нора забеляза ясните следи върху проядения от молците прогнил килим. Следите изглежда свършваха до една от стените с книжните лавици.

Пендъргаст приближи стената. Лъчът на фенерчето пробяга по гръбчетата на книгите, а той съсредоточено запреглежда заглавията. Спираше се често, вадеше книги, разглеждаше ги и ги връщаше обратно. И изведнъж, когато Пендъргаст извади особено масивен том, Нора чу силно металическо изщракване. Две съседни книжни лавици се разтвориха. Пендъргаст предпазливо ги издърпа, разкри се сгъваема бронзова решетка. Зад нея имаше солидна кленова врата. Само след миг Нора се сети какво беше това.

— Стар асансьор — прошепна тя.

Пендъргаст кимна.

— Да. Старият сервизен асансьор до сутерена. Имаше точно такъв в…

Той изведнъж млъкна: След като настъпи отново тишина, на Нора й се стори, че откъм затворения асансьор долетя някакъв шум. Може би ускорено придихание, едва доловим стон.

Изведнъж ужасната мисъл я облада напълно. В същото време и Пендъргаст сякаш се напрегна.

Тя неволно изохка.

— Това да не е…

Не можа да намери сили да произнесе името на Смитбак.

— Трябва да побързаме.

Пендъргаст внимателно огледа с лъча на фенерчето бронзовата решетка. Предпазливо се опита да завърти дръжката Не помръдна. Клекна пред вратата и се наведе напред да огледа отблизо механизма на резето. Нора видя как извади някакъв плосък и гъвкав метален предмет от джоба на сакото си и го мушна в механизма. Чу се леко изщракване. Пендъргаст започна да движи пластината напред-назад, опитваше заключващия механизъм, докато не прозвуча второ изщракване. След това той се изправи и крайно предпазливо придърпа бронзовата решетка. Тя се сви съвсем лесно и почти безшумно. Пендъргаст отново се приближи, клекна пред бравата на кленовата врата и се вторачи напрегнато в нея.

Отново се чу шум — едва доловим, агонизиращ опит на някой да поеме дъх. Сърцето му се сви от страх.

Неочакван стържещ звук изпълни помещението. Пендъргаст отскочи рязко назад, след като вратата се отвори сама.

Нора бе парализирана от ужас. В малкото помещение се очерта някакъв силует. В първия миг остана неподвижен. А след това с раздиращия звук на разкъсващ се прогнил плат той бавно се засвлича към тях. В първия ужасен миг Нора си помисли, че ще падне върху Пендъргаст. Но фигурата изведнъж спря рязко, задържана от въжето около врата й, увисна под нелеп ъгъл към тях с разлюлени ръце.

— Това е О’Шонеси — рече Пендъргаст.

— О’Шонеси!

— Да. И е още жив.

Той

пристъпи напред, с мъка изправи тялото и освободи врата му от въжето. Нора бързешком отиде при тях и му помогна да положи тялото на сержанта върху пода на асансьора. Докато правеше това, тя забеляза огромна зееща дупка в гърба на мъжа. О’Шонеси се изкашля, главата му се люшна на една страна.

Последва неочакван трус, жално скрибуцане на някаква машинария и след това подът под краката им изведнъж изчезна.

Осма глава

Къстър поведе импровизираната процесия надолу по дългите кънтящи коридори и зали към Голямата ротонда и към парадното стълбище на музея отвъд нея. Бе дал на Нойс половин час да свика пресата и докато чакаше, бе обмислил процедурата до последната подробност. Той вървеше пръв, разбира се, следван от двама униформени полицаи, между които бе заподозреният, а след тях крачеше цялата фаланга от двайсетина лейтенанти и детективи. Подир тях вървеше нестройната, объркана, неорганизирана група от музейни служители. Сред тях бяха шефът на отдела за връзки с обществеността; директорът по сигурността Манети; цяло ято техни помощници. Всички бяха напълно объркани, очевидно изгубили ума и дума. Ако бяха по-благоразумни, ако бяха помогнали, а не бяха възпрепятствали полицейската работа по време на целия й процес, този цирк би могъл да бъде избегнат. Но сега той щеше да им даде да разберат. Щеше да даде пресконференция на собствения им терен, на тези красиви широки стълби, пред огромната призрачна фасада на музея като фон — перфектна картинка за ранните утринни новини. Камерите направо щяха да я глътнат. А сега, докато групата прекосяваше Ротондата и ехото от стъпките се смесваше с шепнещите гласове, Къстър високо вдигна глава и прибра корем. Искаше да бъде сигурен, че моментът ще бъде добре съхранен за потомството.

Величествените бронзови порти на музея се отвориха и пред тях се разкри „Мюзиъм драйв“ с жужащата тълпа репортери. Въпреки предварително свършената работа, Къстър пак се удиви колко много се бяха събрали — като мухи на мед. Веднага засвяткаха светкавици, последвани от острата и постоянна ярка светлина на прожекторите на телевизионните камери. Посрещна го вълна от извикани на висок глас въпроси, ревът бе толкова силен, че трудно можеха да се отличат отделните гласове. Самите стъпала бяха оградени с опънати от полицията въжета, но когато Къстър се появи, следван от заподозрения, тълпата се втурна напред като един. Последва миг на върховна възбуда, обезумели крясъци и бутане, преди ченгетата да възстановят реда и да изтласкат журналистите обратно зад кордона.

Заподозреният не бе промълвил и думица през последните двайсетина минути, очевидно бе изпаднал в унеса на шока. Дотолкова беше объркан, че дори не се постара да скрие лицето си, когато вратите се отвориха в хладната нощ. И сега, когато цяла батарея прожектори светна в лицето му — когато видя морето от лица, камери и протегнати напред микрофони — той наведе глава, опитвайки се да се скрие, сви се и се наложи да бъде къде избутан, къде отнесен до очакващата го патрулна кола. Вече при колата, както ги бе инструктирал, конвоиращите му предадоха заподозрения. Къстър лично щеше да го набута на задната седалка. Знаеше отлично, че това бе снимката, която следващата сутрин щеше да цъфне на първата страница на всеки вестник в града.