Музей на страха
Шрифт:
Той бавно зави зад ъгъла на 138-а. Нора го последва без да го изпуска из очи. Агентът от ФБР вървеше бавно, навел глава, само от време на време стрелваше с поглед сградата. Продължиха до ъгъла на „Бродуей“. Когато завиха зад него, Пендъргаст произнесе:
— Тази е.
— Откъде разбрахте?
— От герба, издялан върху щита над вратата. Три аптекарски топки върху клонка бучиниш. — Махна с ръка. — Извинете ме, че ще оставя обясненията за по-късно. Следвайте ме. И бъдете много, много внимателна.
Продължиха да обикалят карето, докато не стигнаха до пресечката на „Ривърсайд
Порив на вятъра изшумоля в голите клони на дърветата в двора; отразената лунна светлина, плъзгащите се в небето облаци трепкаха върху стъклата на горните етажи. Къща, обитавана от духове — така изглеждаше.
Пендъргаст приведен пое по подходната алея, Нора го следваше отблизо. Агентът ритна настрани някакъв боклук и, след като бързешком се огледа, застана до солидната дъбова врата в дълбоката сянка под свода й. На Нора й се стори, че Пендъргаст само погали бравата, след което вратата безшумно се отвори на добре смазаните си панти.
Бързо се мушнаха вътре. Пендъргаст затвори вратата и Нора чу изщракването на ключалката. Тъмнината бе непрогледна. Стояха без да помръднат, опитваха се да доловят някакви шумове отвътре. Старата къща бе безмълвна. След минута се появи тънкият жълт лъч на заслоненото фенерче на Пендъргаст, който обходи стаята, в която бяха попаднали.
Намираха се в малко предверие. Подът бе от полиран мрамор, а стените бяха с тапети от тежка, кадифена материя. Всичко бе покрито с прах. Пендъргаст не помръдваше, насочил лъча към серия отпечатъци — част от които от обувки, а друга част — от стъпки по чорапи. Гледа ги толкова дълго — така както студент по изкуствата изучава някой стар майстор, — че Нора започна да усеща как я обзема непреодолимо нетърпение. Най-сетне тръгна — бавно прекоси стаята и пое по късо коридорче, което водеше до голям и дълъг вестибюл. Беше облицован с много красиво, тъмно дърво, а ниският таван бе изящно оформен в стил, смесица от готика и суров аскетизъм.
Залата бе пълна с най-различни предмети, чието предназначение Нора не можеше да схване — странни масички, шкафове, големи кутии, железни клетки, необикновени апарати.
— Склад на магьосник — прошепна Пендъргаст в отговор на неизречения й въпрос.
Прекосиха вестибюла, преминаха под свод и се озоваха в голям приемен салон. Тук Пендъргаст отново спря да проучи редицата от следи, които прекосяваха на няколко пъти настлания с паркет под.
— Сега вече бос — чу го да си говори сам. — И този път е тичал.
Набързо
— Какво е това? — попита Нора.
— „Музеят на чудатостите“ на Ленг.
В лявата ръка на Пендъргаст се бе появил пистолет. Сега вонята бе по-силна — сладникава, мазновата, тя изпълваше въздуха като мъгла, полепваше по косата, по крайниците, по дрехите й.
Той предпазливо тръгна напред, лъчът играеше по най-различни предмети в помещението. Някои от предметите бяха разкрити, но повечето — зачохлени с платна. Покрай стените бяха подредени стъклени шкафове и Пендъргаст пое към тях, лъчът на фенерчето му ги осветяваше един подир друг. Стъклото проблясваше, когато лъчът спираше върху него; тъмните сенки, хвърляни от предметите вътре, се отдръпваха като живи.
Изведнъж лъчът се закова на място. Нора видя как бледото лице на Пендъргаст изгуби и малкото цвят; който обикновено имаше. Отначало той просто се вторачи без да помръдва, дори сякаш не дишаше. След това бавно приближи сандъка. Лъчът на фенерчето потрепваше, докато вървеше. Нора го последва, питаше се какво бе въздействало тъй наелектризиращо на агента.
Този стъклен сандък не беше като останалите. В него нямаше скелет, препариран ловен трофей или някое резбовано божество. Зад стъклото се виждаше фигурата на мъртъв мъж, чиито ръце и крака бяха оковани с груби железни белезници и окови, сякаш взети от някоя музейна експозиция. Мъжът беше облечен в черно, с редингот от деветнайсети век и панталони на райе.
— Кой…? — успя да прошепне Нора.
Ала Пендъргаст беше като парализиран, не чуваше нищо, лицето му бе като вкаменено. Цялото му внимание бе приковано към изложения мъртвец. Светлината безмилостно шареше по трупа. Спря се задълго върху един детайл — бледа ръка, със сгърчена и съсухрила се плът. От разкъсаната гниеща плът стърчеше кокалче на пръст.
Нора се взря в оголеното кокалче — обагрено в червено и жълтеникаво на фона на пергаментовата кожа. Повдигна й се, когато осъзна, че на ръката й липсваха всичките нокти; всъщност кранчетата на пръстите представляваха кървави пънчета, пробити от стърчащите кости.
След това — бавно и неумолимо — светлината тръгна нагоре по трупа. Лъчът премина върху копчетата на редингота, върху колосания нагръдник и едва тогава спря върху лицето.
Беше мумифицирано, сбръчкано, съсухрено. Въпреки това обаче беше удивително добре запазено, всичките му черти бяха тъй добре моделирани, сякаш бяха издялани от камък. Изсъхналите, сбръчкани устни бяха разтворени, сякаш се усмихваха, и разкриваха две редици хубави зъби. Само очите ги нямаше — зейналите очни ябълки бяха като бездънни кладенци, в които не можеше да проникне никаква светлина.