Музей на страха

Чайлд Линкълн

— О, да — рече тя. Гласът й беше благ, но в него се усещаше и твърда нотка, която накара Смитбак да си помисли, че не бе някаква си лековата лелка. — Спомням си добре Тони Феърхевън, защото беше в първия дванайсети клас, който водех, и беше един от най-доброто ни ученици. Беше близо до спечелването на Националната награда за научни заслуги.

Смитбак кимна почтително и си записа нещо в бележника. Нямаше намерение да записва този разговор — някои хора веднага млъкваха при вида на касетофончето.

— Разкажете

ми за него. Откъм неофициалната страна. Какъв беше?

— Беше умно момче, доста популярно. Мисля, че оглавяваше отбора по плуване. Добър, усърден ученик.

— Правил ли е бели?

— Разбира се. Всички правят бели.

Смитбак се опита да изобрази небрежност.

— Наистина ли?

— Носеше китарата си в училище и свиреше в коридорите, което бе нарушение на правилата. Свиреше много лошо и най-вече за да развесели другите ученици. — Замисли се за миг. — Един ден предизвика задръстване в коридора.

— Задръстване в коридора, значи — повтори в очакване Смитбак. — И после?

— Конфискувахме му китарата и толкоз. Върнахме му я след като завърши.

Смитбак кимна, учтивата усмивка не слизаше от лицето му.

— Познавахте ли родителите му?

— Баща му се занимаваше с недвижими имоти, но, разбира се, Тони всъщност постигна големия успех в бизнеса: Не помня майката.

— Братя? Сестри?

— По онова време беше единствено дете. Но, разбира се, имаше една семейна трагедия.

Смитбак неволно се наведе напред.

— Каква семейна трагедия?

— По-големият му брат Артър почина. От някаква рядка болест.

Смитбак веднага направи връзката.

— Случайно да са го наричали „Малкият Артър“?

— Мисля, че да. Баща му беше „Големият Артър“. Тони го изживя много тежко.

— Кога се случи това?

— Когато Тони беше в десети клас.

— Значи брат му е бил по-голям. И той ли учеше в това училище?

— Не. Беше хоспитализиран от години. Страдаше от някаква много рядка и обезобразяваща болест.

— Каква болест?

— Всъщност не знам.

— Казахте, че Феърхевън го е изживял тежко. Как?

— Затвори се, стана асоциален. Но в крайна сметка го преодоля.

— Да, да. Чакайте да видя… — Смитбак провери записките си. — Да видя. Имал ли е проблеми с алкохол, наркотици, някакви дребни престъпления…? — Смитбак се опита думите му да прозвучат небрежно, лековато.

— Не, не, тъкмо обратното — дойде лаконичният отговор. Чертите на лицето на директорката бяха станали по-сурови. — Кажете ми, господин Смитбак, защо точно ще пишете тази статия?

Смитбак „нахлузи“ най-невинната си маска.

— Работя по един биографичен очерк за господин Феърхевън. Нали разбирате, искаме да дадем пълна картина — и доброто, и лошото. Но не търся

нещо особено.

Точно така.

— Разбирам. Е, Тони Феърхевън беше добро момче, беше настроен, враждебно към наркотиците и алкохола, дори към тютюнопушенето. Спомням си, че не пиеше дори кафе. — Тя се поколеба. — Не знам, но ако има нещо, то е, че беше прекалено добър. И понякога бе трудно да се разбере какво мисли. Беше доста затворено момче.

Смитбак надраска още няколко ненужни бележки.

— Някакви хобита?

— Говореше много за спечелването на пари. Работеше много след училище и поради това разполагаше с доста джобни пари. Мисля, че това не е учудващо, като се има предвид какво направи после. Чета от време на време статии за него, как е преодолял протестите на местните хора за този или онзи свой предприемачески обект. И, разбира се, четох вашата статия за разкритията на улица „Кетрин“. Нищо учудващо. Момчето просто се е превърнало в мъж и толкоз.

Смитбак бе слисан — тя не беше дала знак, че знае кой бе той, камо ли, че е чела нещо от него.

— Между другото, намерих статията ви за много интересна. И обезпокоителна.

Смитбак усети как се изчервява от удоволствие.

— Благодаря ви.

— Мисля си, че тъкмо затова се интересувате от Тони. Е, тези прибързани изкопни работи, за да може да завърши строежа — това е типично за него. Винаги е бил целеустремен, нетърпелив да стигне до края, да приключи, да успее. Предполагам, че затова има такива успехи като предприемач. Може да бъде и много саркастичен и нетърпелив с хората, които смята за стоящи по-долу от него самия.

Точно така, помисли си Смитбак.

— А имаше ли врагове?

— Чакайте да си помисля… Не, не си спомням. Той никога не беше импулсивен, винаги обмисляше действията си. Макар, че май имаше веднъж нещо, свързано с някакво момиче. Сбутали се с друго момче и беше изгонен от следобедните занятия. Нямаше разменени удари обаче.

— А другото момче?

— Трябва да е било Джоел Амбърсън.

— Какво стана с Джоел Амбърсън?

— Ами, нищо.

Смитбак кимна и кръстоса крака. Всичко това не водеше доникъде. Време беше да атакува фронтално.

— Имаше ли прякори? Знаете как децата вината си измислят прякори в гимназията.

— Не си спомням да е имал други имена.

— Аз погледнах в годишния дневник, публикуван във вашия уеб сайт.

Учителката се усмихна.

— Започнахме я преди няколко години. Оказа се доста популярна.

— Не ще и дума. Но в този дневник той има прякор.

— Наистина ли? И какъв?

— „Касапина“.

Лицето й се смръщи, но почти веднага се проясни.

— А, да. Онзи прякор.

Смитбак се наведе напред.