Музей на страха
Шрифт:
— Онзи ли?
Учителката леко се засмя.
— Трябваше да правят дисекция на жаби в час по биология.
— И…?
— Тони беше малко гнуслив — два дни се опитваше отново и отново и все не успяваше. Децата го дразнеха за това и някой започна да му вика така — „Касапина“. И прякорът някак си остана, като шега, нали разбирате? В крайна сметка той преодоля слабостта си и — доколкото си спомням, получи отлична оценка по биология — но нали знаете какво става, като ви лепнат прякор.
Смитбак не потрепна. Не можеше да повярва. Нещата вървяха от лошо към по-лошо. Този тип бе кандидат за светец.
— Господин Смитбак?
Той се направи, че проверява
— Нещо друго?
Любезната белокоса учителка се засмя тихо.
— Вижте, господин Смитбак, ако търсене някаква мръсотия за Тони — а аз виждам, че точно това е целта ви, изписано е върху лицето ви — просто няма да намерите такава. Той беше нормално, целеустремено, усърдно момче, което, както изглежда, се е превърнало в нормален, целеустремен и усърден мъж. А сега, ако нямате нищо против, бих искала да се заема отново с проверката на тези работи.
Смитбак излезе от P. S. 84 и тръгна мрачно към авеню „Колумб“. Всичко това не вървеше така, както го бе планирал. Изгуби огромно количество време, енергия, напразни усилия, а насреща нямаше нищо. Нима бе възможно инстинктите му да грешаха — нима гонеше призраци, нима се беше натресъл в задънена улица, воден единствено от жаждата за отмъщение. Но не, това бе немислимо. Беше опитен репортер. Когато имаше някакво предчувствие, то обикновено се оказваше вярно. Тогава защо не можеше да открие нищо за Феърхевън?
Когато стигна до ъгъла, погледът му спря върху вестникарската будка и върху първата страница на току-що отпечатания „Ню Йорк поуст“. Заглавието го накара да закове на място.
Репортажът, който следваше, бе дело на Брайс Хариман.
Смитбак бръкна в джоба си за дребни, тръсна центовете върху очукания дървен щанд и грабна един вестник. Зачете с треперещи ръце:
НЮ ЙОРК, 10 окт. Все още неидентифициран труп на млада жена бе открит тази сутрин в парка „Томкинс скуеър“, в Ийст Вилидж. Тя очевидно е жертва на същия брутален убиец, който уби и туристка в Сентръл парк преди два дни.
„Поуст“ научи, че и в двата случая убиецът е изрязал част от гръбнака на жертвата, докато е умирала и е премахнал една част от него, известна като cauda equina — сноп нерви в основата на гръбначния мозък, който прилича на конска опашка.
Както изглежда, причина за смъртта е самата дисекция.
И в двата случая осакатяването на труповете е станало много внимателно и точно, навярно с хирургически инструменти. Анонимен източник потвърди, че полицията проучва възможността убиецът да е хирург или друг специалист по медицина.
Дисекцията наподобява на описание на хирургическа процедура Готкрито в стар документ, съхраняван в Нюйоркския природонаучен музей. Документът, намерен скрит в архивите, описва подробно серия от експерименти, извършени към края на деветнайсети век от Енок Ленг. Тези експерименти Ленг извършил в опит да удължи собствения си живот. На 1 октомври, по време на изкопни работи за жилищна сграда на улица „Кетрин“, бяха открити останките на трийсет и шест евентуални жертви на Ленг. Нищо повече не е известно за Ленг, освен, че е бил свързан с Нюйоркския природонаучен музей.
„Имаме си работа с убиец папагал — заяви полицейският комисар Карл С. Рокър. — Някакъв перверзен индивид, който е чел статията за Ленг и се опитва да наподоби работата му.“
Комисарят отказа
Смитбак нададе вой от мъка. Туристката в Сентръл парк, чието убийство той като пълен глупак отказа да отразява. Вместо това бе обещал на редактора си да му поднесе на тепсия главата на Феърхевън. А сега не само, че не разполагаше с нищо, което да оправдае цял ден шляене из града, но и го бяха изпреварили в темата, която първи бе открил — и то го бе изпреварил не кой да е, а старият му съперник Брайс Хариман.
Сега неговата собствена глава трябваше да бъде поднесена на тепсия.
Шеста глава
Нора зави от „Канъл стрийт“ към „Мот“ и бавно си запробива път всред тълпите. Беше седем часът в петък вечерта и Китайският квартал беше претъпкан. В канавките се търкаляха листи от гъсто изпечатани китайски вестници. Щандовете на продавачите на риба бяха подредени на тротоарите — най-различни екзотични на вид риби бяха изложени върху лед. На витрините висяха на ченгели патици и сготвени сепии. Купувачите, предимно от китайски произход, се бутаха и викаха като обезумели под изумените погледи на преминаващите туристи.
Компанията „Тен Рен чай и сенсен“ се намираше на стотина метра по-надолу. Бутна вратата и се озова в продълговато, светло и подредено помещение. В чайния магазин витаеха безброй фини аромати. Отпървом си помисли, че чайната е празна. Но като се огледа по-внимателно, забеляза Пендъргаст на масичка в дъното, гушната между две изложбени витрини със сенсен и джинджифил. Би могла да се закълне, че допреди миг масичката беше празна.
— Обичате ли чай? — попита той, когато тя приближи и й предложи да седне.
— Понякога.
Влакчето на метрото бе спряло между две спирки в продължение на двайсет минути и тя разполагаше с достатъчно време да репетира онова, което щеше да каже. Щеше да приключи набързо и да си тръгне.
Но Пендъргаст очевидно не бързаше. Седяха в мълчание, докато той разглеждаше лист, изпъстрен с китайски йероглифи. Нора се запита дали това бяха различни видове чай, но изглеждаха прекалено много — навярно в целия свят нямаше толкова видове чай.
Пендъргаст се обърна към собственичката — дребна, жива жена — и заговори бързо:
— Ний хуей шох гуалнг донг хуа ма?
Жената поклати глава.
— Бу, уоа хуей шох гуо ю…
— На йех хънг хау. Ний дзин таен йен ий нар цонг дза?
Жената си обърна и след малко се върна с пръстено чайниче, от което наля миниатюрна чашка с чай. Положи чашката пред Нора.
— Знаете китайски? — попита Нора.
— Малко „мандарински“. Признавам, че владея далеч по-добре кантонския диалект.
Нора замълча. Кой знае защо не се изненада.
— Царският чай от Османтус Оолонг — рече Пендъргаст и кимна към чашката й. — Един от най-хубавите на света. Набран от храсти, растящи по слънчевите склонове на планината, като листенцата се берат само напролет.
Нора вдигна чашката. Деликатният аромат се понесе към ноздрите й. Сръбна една глътка и усети сложната смесица от зелен чай и други изтънчени и деликатни аромати.
— Много е хубав — съгласи се тя и остави чашката.
— Наистина е така.
Пендъргаст я погледна отново за миг. След това заговори отново на китайски, жената напълни една торбичка, изтегли я, запечата я и написа цената върху пластмасовото пакетче. Подаде го на Нора.
— За мен ли е? — попита Нора.
Пендъргаст кимна.