Музей на страха
Шрифт:
Но сега нямаше време за спомени, затова той продължи пътя си. Стигна до тясна и още по-стръмна стълбичка, която се спускаше още по-дълбоко сред стелажите.
Най-сетне Пендъргаст се спусна по тази прилична на килерна стълба на седмото равнище. За разлика от безупречно подредените равнища по-горе, това бе миша дупка с тайнствени проходи и задънени „улички“, посещавани рядко, въпреки удивителните сбирки, които бяха погребани тук. От стълбищния кладенец се разклоняваха няколко коридора, обрамчени от книжни шкафове; тези коридори се пресичаха отново и отново под най-различни ъгли.
Пендъргаст се спря за миг. Свръхострият му слух долови в тишината почти неосезаемо дращене —
Дочу и друг звук — по-силен и по остър. Клъц.
Пендъргаст се обърна и пое в посоката, от която идваше звукът, зави първо в една посока, после в друга. Звукът идваше вече по-отблизо.
Клъц. Клъц.
Пендъргаст забеляза пред себе си ореол от светлина. Зави зад последния ъгъл и видя голяма дървена маса, ярко осветена от О-образното светлинно тяло, характерно за зъболекарските кабинети. В единия край на дългата маса бяха подредени няколко предмета: игла, шпула с дебел конец, чифт бели памучни ръкавици, книговезки нож, туба с лепило. До тях имаше купчина справочници: „Враговете на книгата“ на Блейд; „Градска ентомология“ на Иблинг; „Грижа за книжните произведения на изкуството“ от Клап. Върху количка до масата имаше висока купчина стари томове в различен стадий на разложение — с оръфани корици, с разкъсани гръбчета и коли.
Зад масата, гърбом към Пендъргаст седеше някакъв мъж. Дълга, гъста и бяла коса се спускаше от черепа върху прегърбените му рамене. Клъц.
Пендъргаст се облегна на най-близкия стелаж и — за да запази дистанцията на учтивостта — почука леко по метала.
— Чух почукване — рече човекът с висок, ала определено мъжки тембър. Не извърна глава. Клъц.
Пендъргаст почука отново.
— Ей сега, ей сегичка! — отвърна мъжът.
Пендъргаст почука за трета път, този път — по-силно.
Мъжът изправи рамене и въздъхна раздразнен.
— Ще събудиш Дънкан 9 с твойто чукане! — извика той. — Аз тъй си мисля!
След това той остави настрани чифт книговезки ножици и старата книга, която преподвързваше, след което се обърна.
Белите му вежди си отиваха с побелялата коса, ирисите на очите му бяха жълтеникави и придаваха на погледа му нещо лъвско, почти необуздано. Като разпозна Пендъргаст, старото сбръчкано лице разцъфна в усмивка. А като видя и пакета под мишницата му, усмивката стана още по-сърдечна.
9
Алюзия с убития от Макбет Дънкан от шекспировата пиеса. Б.пр
— Какво виждат очите ми — нима специалния агент Пендъргаст! — извика той. — Пендъргаст, най-специалният от специалните агенти.
Пендъргаст склони глава.
— Как сте, Рен?
— Най-сърдечно ви благодаря, добре, добре. — Мъжът махна с костеливата си ръка към количката с книги, които очакваха да бъдат ремонтирани. — Но имам толкова малко време и толкова много пострадали деца.
В Нюйоркската градска библиотека бяха намерили пристанище множество странни души, но никой не бе по-странен от призрака, известен като Рен. Никой не знаеше нищо за него — дали Рен бе малкото или фамилното му име, или дали изобщо се казваше така. Никой не знаеше откъде бе дошъл или дали е на щат към библиотеката. Никой не знаеше къде и с какво се храни — някои го подозираха, че вечеря с канцеларско лепило. Единственото нещо, което се знаеше за него, беше, че никога не е бил виждан да напуска библиотеката и че имаше следотърсачески инстинкт
Рен изгледа посетителя си, жълтите му очи бяха остри и ярки като бухалски.
— Днес изглеждате не на себе си — рече той.
— Не ще и дума — отвърна Пендъргаст, но не каза нищо повече, а и Рен не очакваше друго. — Чакайте сега да видим — какво беше то? О, да — онези книжки за старата Бродуейска водна компания и за Петте кьошета — свършиха ли работа?
— Напълно.
Рен посочи пакета.
— И какво ми носите днес, лицемерни четецо?
Пендъргаст се оттласна от стелажа и извади пакета изпод мишницата си.
— Това е ръкопис на Ифигения в Аулис, превод от древногръцки на вулгата 10 .
Рен го слушаше безизразно.
— Ръкописът е бил илюстриран в стария манастир Сен Шапел към края на четиринайсети век. Една от последните книги, издадени там преди ужасния пожар през 1397 година.
В жълтеникавите очи на старика проблесна пламъче на интерес.
— Книгата привлякла вниманието на папа Пий III, който я обявил за светотатска и заповядал всички копия да бъдат изгорени. Прочута е и с бележките и рисунките, направени от преписвачите в полетата на ръкописа. Твърди се, че са копия на рисунките от изгубения непълен текст на Чосър „Приказка за готвача“
10
Вулгата — латински превод на Библията. Б.пр.
Пламъчето на интереса изведнъж лумна в очите на Рен й той протегна ръце.
Пендъргаст я задържа настрани от него.
— Искам в замяна една услуга.
Рен отдръпна ръце.
— Естествено.
— Чували ли сте за завещанието на Уилрайт?
Рен се намръщи и поклати глава. Белите кичури се размятаха насам-натам.
— Бил е директор на Поземлената служба на града от 1866 до 1894 година. Бил е забележителен книжен плъх и в крайна сметка дарил на библиотеката голям брой рекламни листовки, диплянки, циркулярни писма и други периодични публикации.
— Това обяснява защо не съм го чувал — отвърна Рен. — Така както ми се вижда, дарението няма особена стойност.
— Уилрайт е завещал и значителна сума пари.
— Което обяснява защо документацията на дарението е запазена.
Пендъргаст кимна.
— Но би трябвало да е прехвърлено на седмо ниво.
Пендъргаст кимна отново.
— А защо те интересува то, лицемерни четецо?
— Съдейки по публикуваните некролози, преди да почине Уилрайт е работил върху научна история на богатите земевладелци от Ню Йорк Като част от изследването си той държал копия от всички актове за собственост на стойност над 1000 долара в Манхатън, преминали през службата му. Трябва да разгледам тези актове за собственост.
Рен присви очи.
— Тази информация би могла да бъде придобита по-лесно чрез Нюйоркското историческо дружество.
— Да. Така би трябвало да бъде. Но някои от актовете необяснимо защо липсват от архива — голям район с имоти на „Ривърсайд драйв“, ако трябва да бъдем по-точни. Помолих един човек в дружеството да ги потърси, но нямаше успех. Беше много объркан, като установи липсата им.
— И затова дойдохте при мен.
В отговор Пендъргаст му подаде пакета.
Рен го взе жадно, обърна го почтително в ръце, след това сряза опаковъчната хартия с ножа си. Остави го на масата и започна внимателно да отстранява опаковката с найлонови балончета. Сякаш напълно бе забравил за присъствието на Пендъргаст.