Музей на страха

Чайлд Линкълн

— Ще се върна да разгледам дарението и да си взема илюстрования ръкопис до четирийсет и осем часа — каза Пендъргаст.

— Може да отнеме повече време — отвърна Рен, гърбом към Пендъргаст. — Доколкото знам, това дарение вече не съществува.

— Имам голямо доверие във възможностите ви.

Рен промърмори нещо нечленоразделно. Навлече ръкавиците, разкопча емайлираните закопчалки на ръкописа и се вторачи жадно в ръкописните страници.

— Още нещо, Рен?

Нещо в тона на Пендъргаст накара старикът да го погледне през рамо.

— Мога ли да предложа да намерите първо дарението, а после да се заемете с ръкописа? Спомнете си какво се случи преди две години.

Изражението на Рен изрази потрес.

— Агент Пендъргаст, знаете,

че винаги поставям вашите интереси на първо място.

Пендъргаст се вгледа в лукавото старческо лице, сега изкривено от болка и негодувание.

— Разбира се.

След което се врътна и изчезна в сенките на стелажите.

Жълтеникавите очи на Рен премигаха, а след това вниманието му се насочи отново към украсения ръкопис. Знаеше много добре къде се намира дарението — щеше да му отнеме петнайсет минути да го намери. Така му оставаха четирийсет и седем часа и три четвърти, за да изследва ръкописа. Бързо се възцари тишина. Сякаш идването на Пендъргаст бе просто сън.

Седма глава

Мъжът крачеше по „Ривърсайд драйв“ с къси и точни стъпки, металният накрайник на бастуна му ритмично потропваше по асфалта. Слънцето се издигаше над река Хъдсън и оцветяваше водата в мазно розово, а дърветата на Ривърсайд парк стояха безмълвни и неподвижни в студената есенна утрин. Пое дълбоко въздух и сетивата му поеха миризмите на неизбродимата гора на града — катран и нафта откъм водата, влага от парка, кисела воня от улиците.

Зави зад ъгъла и спря. Обляната от ранната утринна светлина къса улица бе пуста. От една пресечка разстояние можеше да чуе шума на трафика по „Бродуей“, да види избледнелите светлини на магазините. Но тук беше много тихо. Повечето от сградите на улицата бяха изоставени. Неговата се издигаше на място, където преди много години е имало малка кръгла площадка, където са яздели най-богатите млади дами. Площадката отдавна я нямаше, разбира се, на нейно място имаше малка безименна уличка, разклоняваща се от „Ривърсайд“, служеща за изолиране на сградата му от трафика. Островчето, оформено от тази уличка, бе потънало в трева и дървета, имаше и статуя на Жана д’Арк. Това бе едно от най-тихите и забравени местенца на целия остров Манхатън — забравено може би от всички, освен от самия него. То притежаваше и допълнителното предимство, че нощем из него бродеха банди и поради това имаше репутацията на опасно място. Всичко това бе много удобно.

Мина по подходната алея и през странична врата влезе в тясно помещение, което миришеше на мухъл. Опипом — беше тъмно, прозорците бяха заковани с капаци — той преминало мрачен коридор, после по още един и стигна до врата на килер. Отвори я. Килерът беше празен. Влезе в него и завъртя дръжката на врата в дъното му. Тя се отвори и пред него се разкри каменно стълбище, водещо надолу.

Мъжът спря в основата му и опипом пръстите му намериха на стената старинен ключ. Завъртя го, светнаха редица голи крушки, които осветиха стар каменен пасаж, усоен и много влажен. Закачи черното си палто на бронзова кука, остави бомбето си върху прилежаща лавица за шапки и пусна бастуна си в стойката за чадъри. След това пое по пасажа, стъпките му закънтяха по каменния под. Стигна до тежка желязна врата с квадратна шпионка на равнището на лицето му.

Шпионката бе затворена.

Мъжът се спря за миг пред вратата. След това извади ключ, отключи я и я бутна напред.

В килията нахлу светлина и разкри оплисканите с кръв под и стени, безразборно нахвърляните вериги и окови.

Затвори вратата и отново я заключи, а после продължи по коридора към голяма подземна стая. Включи яркото електрическо осветление и приближи стоманена количка. Върху нея имаше старомодна пътна чанта и два дневника, подвързани с евтина, червена, изкуствена материя. Мъжът взе горния дневник и заразлиства страниците му с голям интерес. Беше такава забавна ирония на съдбата. Тези дневници би трябвало да изгорят в пламъците преди много години. Попаднали в неподходящи ръце,

те можеха да нанесат значителни щети. И биха ги нанесли, ако той не се бе появил навреме. Но сега те се бяха върнали там, където им беше мястото.

Остави дневника и още по-бавно отвори медицинската чанта.

В нея имаше цилиндричен контейнер от твърда, сива, болнична пластмаса, поставен върху димящо легло от парченца сух лед. Мъжът навлече чифт гумени ръкавици. След това извади контейнера от куфарчето, постави го върху количката и го отвори. Бръкна в него много внимателно извади дълга, сива маса на конци. Ако не беше кръвта и все още полепналата по нея плът, щеше да прилича на онези тежки, многожилни, поддържащи мостовите конструкции въжета — прорязаната с червени ивици външна обвивка съдържаше хиляди тънки, влакнести нишки. Лека усмивчица изкриви устните на мъжа, а белезникавите му очи светнаха. Вдигна тъканта към светлината и тя пламна, пронизана от лъчите. След това я отнесе до близката мивка и внимателно я обля с бутилка дестилирана вода, изми парченцата кости и други остатъци. После постави почистения орган в голяма машина, затвори капака й и я включи. Стаята се изпълни с висок вой — тъканта се превръщаше в пюре.

На определени интервали мъжът проверяваше в една книга и добавяше със сръчни и прецизни движения някакви химикали през гумен мехур върху капака на машината. Пихтиестата маса просветля, избистри се. После с все така внимателни движения мъжът откачи филтъра и наля пихтиеобразната течност в дълга стоманена тръба, постави я в съседната центрофуга, затвори капака и щракна ключа. Чу се леко бръмчене, което бързо се ускори, а после се стабилизира.

Центрофугирането на серума щеше да отнеме двайсет минути и половина. Това бе само първият етап на един дълъг процес. Човек трябваше да бъде абсолютно прецизен. Последиците и от най-малката грешка на всеки етап се умножаваха дотам, че крайният продукт ставаше безполезен. Но сега, след като бе решил да извършва всички операции тук, в лабораторията, а не в полеви условия, нещата щяха да вървят с далеч по-голяма устойчивост.

Върна се при мивката, в която имаше голяма, грижливо навита кърпа. Хвана я за единия край и я остави да се развие сама. Половин дузина окървавени скалпели се плъзнаха в мивката. Започна да ги мие бавно, нежно. Бяха старовремски — тежки, добре балансирани. Разбира се не бяха толкова удобни като съвременните японски модели със сгъваеми остриета, но старите лягаха много добре в ръката. И не се изтъпяваха бързо. Старите инструменти си имаха своето място дори в тази епоха на супер точни смесващи машини и разчитащи ДНК кода апарати.

След като остави скалпелите в автоклав, за да се подсушат и стерилизират, той свали ръкавиците, изми грижливо ръцете си, след това ги избърса в ленена кърпа. Извърна се и погледна как работи центрофугата. След това отиде до малък шкаф, отвори го и извади лист хартия. Постави го върху количката, до куфарчето. Върху хартията с елегантен калиграфски почерк бяха изписани пет имена:

Пендъргаст

Кели

Смитбак

О’Шонеси

Пък

Последното име беше вече зачеркнато. Мъжът извади от джоба си автоматична писалка. След това — елегантно, с дългите си тънки пръсти — изчерта точна линия върху четвъртото име, завършвайки линията с малка завъртулка.

Осма глава

Смитбак бавно закусваше в любимото си квартално кафене, знаеше, че музеят отваря чак в десет. Още веднъж прегледа фотокопията на статиите, които бе подбрал от старите издания на „Таймс“. Колкото повече ги четеше, толкова повече се убеждаваше, че убийствата са били дело на Ленг. Дори в географията им се забелязваше последователност — те бяха извършени в Долен Ийст сайд и покрай речния бряг — колкото е възможно по-далеч от „Ривърсайд драйв“.